— И не са могли да намерят някой по-близък родственик? — попита тя невярващо. — Не че имам нещо против добрия ти късмет, разбира се, но е някак трудно за вярване.
— Явно в семейството има предимно кобилки.
— Добре казано — промърмори саркастично тя.
— Метафорите настрана — каза той, игнорирайки презрителната й забележка. — Сега притежавам титла и малко имение в Корнуол.
Значи беше чула правилно.
— Ходил ли си някога в Корнуол?
— Никога. А ти?
Тя поклати глава.
— Чувала съм, че е доста драматично. Стръмни скали, грохот на вълни и всякакви такива. Много нецивилизовано.
— Колко нецивилизовано може да бъде, Бел? Това е Англия, в края на краищата.
Тя сви рамене.
— Ще отидеш ли на посещение?
— Предполагам, че трябва. — Той почука с пръст по бедрото си. — Нецивилизовано казваш? Вероятно ще заобичам това място.
— Надявам се да го намрази — каза Хенриета Барет и яростно отхапа парче от ябълката си. — Надявам се много да го намрази.
— Хайде сега, Хенри — каза придумващо мисис Симпсън, икономката на Станидж Парк. — Това не е много доброжелателно от твоя страна.
— Не се чувствам особено доброжелателна в момента. Вложих много труд в Станидж Парк. — Очите на Хенри заблестяха, изпълнени с копнеж. Живееше тук в Корнуол от осемгодишна, след като родителите й бяха починали при инцидент с карета в родния им град Манчестър, оставяйки я осиротяла и без пукната пара. Виола, покойната съпруга на барона, която бе братовчедка на баба й, милостиво се бе съгласила да я приюти. Хенри веднага се бе влюбила в Станидж Парк — от светлия камък на сградата и блестящите прозорци до последния арендатор, който живееше в имота. Слугите дори веднъж я бяха хванали да полира среброто.
— Искам всичко да блести — бе казала тя. — Трябва да е съвършено, защото това наистина е съвършено място.
И така Корнуол бе станал неин дом повече, отколкото Манчестър някога е бил. Виола я бе заобичала безумно, а Карлайл, съпругът й, се бе превърнал в нещо като неин втори баща. Той не прекарваше много време с нея, но винаги я потупваше приятелски по главата, когато минаваше край него в коридора. Но когато Хенри бе на четиринайсет, Виола се спомина и Карлайл беше съсипан. Той се затвори в себе си, оставяйки управлението на имението да се занемари.
Хенри незабавно се бе намесила. Тя обичаше Станидж Парк колкото всички останали и имаше сериозни идеи за това как трябва да се управлява имението.
През последните шест години бе не само дамата на имението, но също така и лордът, приета всеобщо от всички като лицето, което отговаря за него. И харесваше живота си напълно.
Но Карлайл беше починал и имението, и титлата бяха преминали в ръцете на някакъв далечен братовчед от Лондон, който вероятно беше конте и денди. Бе чула, че никога не е идвал в Корнуол, забравяйки удобно, че тя самата също не бе идвала тук до момента, когато пристигна преди дванадесет години.
— Как беше името му? — попита мисис Симпсън, докато сръчните й ръце замесваха тесто за хляб.
— Дънфорд. Някой си Дънфорд — отвърна Хенри отвратено. — Не си направиха труда да ме информират за първото му име, макар да предполагам, че вече няма значение, след като той е лорд Станидж. Вероятно ще настоява да използваме титлата. Новоиздигнатите в аристокрацията обикновено го правят.
— Говориш така, сякаш самата ти си част от нея, Хенри. Не подценявай джентълмена.
Младата жена въздъхна и отново отхапа от ябълката си.
— Той вероятно ще ме нарича Хенриета.
— Така и трябва. Вече си твърде голяма да бъдеш наричана Хенри.
— Ти ме наричаш Хенри.
— Аз съм твърде стара да се променям. Но ти не си. А и е крайно време да оставиш дивотиите си и да си намериш съпруг.
— И какво да направя? Да отида в Англия? Не искам да напускам Корнуол.
Мисис Симпсън се усмихна и се въздържа да отбележи, че Корнуол в действителност е част от Англия. Хенри бе толкова привързана към този край, че не можеше да мисли за него като част от по-голямо цяло.
— Има джентълмени и тук в Корнуол, нали знаеш — каза тя вместо това. — И то порядъчно много в близките села. Можеш да се омъжиш за някого от тях.
Хенри я погледна с насмешливо изражение.
— Тук няма нито един, който да си заслужава и ти го знаеш, Симпи. Освен това, никой няма да ме иска. Сега, когато Станидж Парк принадлежи на този непознат, нямам и един шилинг, а и всички мислят, че съм особнячка.