— Разбира се, че не е така! — отвърна бързо мисис Симпсън. — Всички те гледат с уважение.
— Това го знам — отговори Хенри, като завъртя сребристосивите си очи. — Гледат ме с уважение така, сякаш съм мъж, за което съм благодарна. Но както знаеш, мъжете не искат да се женят за други мъже.
— Може би ако носеше рокли…
Хенри погледна надолу към износените си бричове.
— Нося рокли. Когато е подходящо.
— Не мога да се сетя кога е било това — изсумтя мисис Симпсън, — след като никога не съм те виждала в някаква рокля. Дори и на църква.
— Какъв късмет за мен, че викарият е толкова освободен от предразсъдъци джентълмен.
Симпи насочи проницателния си поглед към по-младата жена.
— Какъв късмет за теб, че викарият е толкова силно привързан към френското бренди, което му изпращаш веднъж месечно.
Хенри се направи, че не я е чула.
— Носех рокля на погребението на Карлайл, ако си спомняш. И на областния бал миналата година. И всеки път, когато имаме гости. Имам поне пет в гардероба си, благодаря ти много. О, и също така ги нося, когато ходя до града.
— Не е вярно.
— Е, може би не и до нашето малко селце, но го правя винаги, когато ходя до който и да е било друг град. А и всеки би се съгласил, че роклите са много непрактични, докато съм навън, за да наглеждам имота. — Да не говорим, помисли си иронично Хенри, че всички те й стояха ужасно.
— Ами, по-добре да облечеш някаква, когато мистър Дънфорд пристигне.
— Не съм съвсем глупава, Симпи — Хенри запрати сърцевината на ябълката през кухнята към кофата с отпадъци. Тя падна право в нея и младата жена нададе триумфален вик. — Не съм пропускала да оцеля тази кофа от месеци.
Мисис Симпсън поклати глава.
— Само ако някой можеше да те научи как да бъдеш момиче.
— Виола опита — отговори Хенри нахално. — И можеше и да успее, ако беше живяла по-дълго. Но истината е, че аз се харесвам точно такава.
Поне през повечето време, помисли си тя. Защото понякога виждаше някоя изискана дама в разкошна рокля, която й прилягаше до съвършенство. Не бе възможно такива жени да имат крака, мислеше си Хенри. Сигурно имаха ролки на краката… защото сякаш не ходеха, а се плъзгаха напред. И където и да отидеха, ги следваха дузина зашеметени мъже. Хенри се втренчи с копнеж към този антураж, представяйки си как те преследват нея. И след това се засмя.
Не беше много вероятно точно тази представа да се превърне в реалност, а и освен това тя харесваше живота си напълно, нали?
— Хенри? — каза мисис Симпсън, навеждайки се напред. — Хенри, на теб говоря.
— Хмм? — тя примигна и излезе от унеса си. — О, съжалявам. Тъкмо си мислех какво да правя с кравите — излъга тя. — Не съм сигурна дали имаме достатъчно място за всички тях.
— Трябва да мислиш какво ще правиш, когато мистър Дънфорд пристигне. Беше изпратил известие, че ще дойде този следобед, нали?
— Да, дяволите да го вземат.
— Хенри! — възкликна мисис Симпсън укорително.
Младата жена поклати глава и въздъхна.
— Ако има подходящ момент за проклятия, той е сега, Симпи. Какво ще стане, ако той се заинтересува от Станидж Парк? Или още по-лошо, ако иска да поеме отговорността за него?
— Ако го направи, ще е в правото си. Той го притежава, както знаеш.
— Знам, знам. Толкова по-жалко.
Мисис Симпсън оформи тестото на хляб и след това го остави настрана да се надигне. Бършейки ръцете си, тя каза:
— Може би ще го продаде. Ако го даде на някой местен, няма да имаш за какво да се притесняваш. Всеки знае, че няма никой по-добър за управлението на Станидж Парк от теб.
Хенри скочи от мястото си на тезгяха, постави ръце на кръста си и започна да кръстосва кухнята.
— Не може да го продаде. Унаследява се по определен ред. Ако не беше така, съм сигурна, че Карлайл щеше да го остави на мен.
— О! Ами тогава просто ще трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да се разбираш с мистър Дънфорд.
— Сега е лорд Станидж — изстена Хенри. — Лорд Станидж… господарят на дома ми и човекът, който ще реши съдбата ми.
— Какво точно означава това?
— Означава, че той е мой настойник.
— Какво? — мисис Симпсън изпусна точилката.
— Аз съм негова повереница.
— Но… но това е невъзможно. Ти дори не го познаваш.
Хенри сви рамене.
— Така е устроен света, Симпи. Жените нямат мозък, нали знаеш. Имаме нужда от настойници, които да ни напътстват.