— Не мога да повярвам, че не си ми казала.
— Не ти казвам всичко.
— Почти всичко — изсумтя мисис Симпсън.
Хенри се усмихна смутено. Беше вярно, че тя и икономката бяха много по-близки, отколкото някой можеше да очаква.
Тя разсеяно започна да навива пръст около кичур от дългата си кестенява коса, която бе една от малкото й отстъпки пред суетата. Щеше да бъде много по-практично да я отреже късо, но бе гъста и мека и Хенри просто не можеше да понесе да се раздели с нея. Освен това й беше навик да я навива около пръстите си, докато размишляваше усилено върху някой проблем, както правеше и в момента.
— Чакай малко! — възкликна тя.
— Какво?
— Той не може да продаде мястото, но това не означава, че трябва да живее тук.
Мисис Симпсън присви очи.
— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш, Хенри.
— Просто ще трябва да се уверим, че той несъмнено и категорично няма да иска да живее тук. Най-вероятно няма да бъде трудно. Мистър Дънфорд навярно е от онези изнежени лондонски контета. Но със сигурност няма да навреди, ако направим престоя му леко, ъъ, неприятен.
— Какво, за Бога, си намислила, Хенриета Барет? Да пъхаш камъчета в постелята на бедния човек ли?
— Нищо кой знае какво, уверявам те — каза Хенри развеселено. — Ще му покажем цялата ни доброта. Ще бъдем олицетворение на любезността, но също така ще се постараем да му докажем, че той не е подходящ за селски живот. Мистър Дънфорд може да се научи да обича ролята си на земевладелец, който не живее при имота си. Особено ако му изпращам приходите на тримесечие.
— Мислех, че наливаш приходите обратно в имението.
— Така е, но просто ще трябва да ги разделя на половина. Ще изпращам едната половина на новия лорд Станидж и ще инвестирам наново останалите в имота. Няма да ми харесва да правя това, но ще бъде по-добре, отколкото той да живее тук.
Мисис Симпсън поклати глава.
— Какво точно смяташ да му причиниш?
Хенри завъртя пръста в косата си.
— Не съм сигурна. Ще трябва да помисля.
Мисис Симпсън погледна към часовника.
— По-добре мисли бързо, защото той ще бъде тук след по-малко от час.
Хенри се засили към вратата.
— Най-добре да се измия.
— Ако не искаш да го посрещнеш с миризма на необятните поля — отвърна мисис Симпсън. — И нямам предвид частта с цветята и меда, ако се досещаш какво искам да кажа.
Хенри й се ухили нахално.
— Ще накараш ли някой да ми приготви ваната? — след като икономката кимна, тя се втурна нагоре по задните стълби. Мисис Симпсън беше права. Миришеше доста неприятно. Но все пак какво би могло да се очаква, след като прекара сутринта наглеждайки построяването на новия свинарник. Беше мърлява работа, но Хенри се радваше, че я свърши… или по-скоро, призна на себе си тя, че я наглежда. Заравянето до колене в мръсотия не беше съвсем по неин вкус.
Тя спря внезапно на стълбите с блеснали очи. Това не беше по неин вкус, но бе тъкмо като за новия лорд Станидж. Хенри дори можеше да си наложи да вземе по-активно участие в проекта, ако така щеше да убеди този Дънфорд, че точно това вършат провинциалните лордове по цял ден.
Чувствайки се много по-ентусиазирана, тя взе с подскоци останалата част от стълбите до спалнята си. Щеше да отнеме няколко минути, докато напълнят ваната, затова грабна четката си за коса и се приближи към прозореца, за да погледне навън. Косата й беше изтеглена назад в конска опашка, но вятърът я беше разбъркал и заплел. Тя развърза лентата; щеше да е по-лесно да я измие, ако първо я разреши.
Докато прокарваше четката през косата си, младата жена се загледа навън към зелените поля, които заобикаляха къщата. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва, обагряйки небето в нежни прасковени цветове. Хенри въздъхна. Нищо друго нямаше силата да я развълнува, както тези земи.
Точно тогава, сякаш за да развали перфектния й миг, на хоризонта проблесна нещо. О, Господи, нали не беше… Това бе стъкло от прозорец на карета. Мътните да го вземат… той беше подранил.
— Глупав нещастник — промърмори тя. — Дяволски невъзпитано от негова страна.
Тя погледна назад през рамо. Ваната й не беше готова.
Притискайки се по-близо до прозореца, Хенри надникна надолу към каретата, която сега трополеше по алеята. Беше доста елегантна.
Мистър Дънфорд трябва да бе заможен мъж, дори преди наследяването на Станидж Парк.