Честно казано Дънфорд не искаше да се доближава до нея на по-малко от два метра.
Хенри носеше миризмата на прасенце върху себе си от сутринта и вече бе свикнала с нея. Тя видя, че новият лорд Станидж се намръщи и си помисли, че той вероятно реагира на твърде необичайното й облекло. Е, нямаше какво да направи по въпроса сега, благодарение на по-ранното му пристигане и ненавременната поява на гигантското прасе, затова реши, че е най-добре просто да се усмихне отново и по този начин да го накара да мисли, че се радва да го види.
Дънфорд прочисти гърлото си.
— Простете изненадата ми, мис Барет, но…
— Хенри. Моля ви, наричайте ме Хенри. Всички го правят.
— Хенри тогава. Моля те, прости изненадата ми, но ми беше казано само, че някой на име Хенри отговаря за имота и затова естествено предположих, че…
— Не му мислете — каза тя като махна с ръка. — Случва се непрекъснато. Често е в моя полза.
— Сигурен съм, че е така — промърмори той и дискретно отстъпи на крачка от нея.
Тя сложи ръце на кръста си и хвърли бърз поглед през моравата към конюшнята, за да се увери, че ратаят е обезопасил прасето както трябва. Дънфорд я наблюдаваше крадешком, мислейки си, че трябва да има някой друг Хенри, защото това момиче не би могло да отговаря тук. За Бога, та тя не изглеждаше на повече от петнадесет.
Тя се обърна към него рязко.
— Трябва да кажа, че това не е често срещано явление. Строим нов свинарник и прасетата са временно в конюшнята.
— Разбирам. — Тя определено звучеше като човек, който ръководи нещата, помисли си Дънфорд.
— Точно така. Ами… ние сме наполовина готови — усмихна се Хенри. — Чудесно е, че пристигате точно сега, милорд, за да можем да използваме още един чифт ръце.
Някъде зад нея някой се изкашля и този път тя беше сигурна, че е мисис Симпсън.
Подходящ момент Симпи да я загризе съвестта, помисли си Хенри и мислено завъртя очи. Тя се усмихна отново на Дънфорд и каза:
— Искам да видя свинарника завършен възможно най-скоро. Не желаем злочестият инцидент от този следобед да се повтори, нали?
Този път Дънфорд нямаше друг избор, освен да признае, че това създание наистина управляваше имението.
— Разбирам, че ти ръководиш нещата тук — каза той накрая.
Хенри сви рамене.
— Малко или много.
— Не си ли леко, ъъ… млада?
— Вероятно — отговори Хенри, без да се замисля. Проклятие, не биваше да го казва. Това щеше само да му даде извинение да се отърве от нея. — Но аз съм най-добрият отговорник за тази работа — добави бързо тя. — Ръководя Станидж Парк от години.
— Отговорничка — промърмори Дънфорд.
— Моля?
— Отговорничка. Най-добрата отговорничка за тази работа. — Очите му заблестяха развеселено. — Ти си жена, нали?
Пропускайки напълно факта, че той я дразни, Хенри се изчерви цялата.
— Няма мъж в Корнуол, който да може да свърши по-добра работа от мен — измърмори тя.
— Сигурен съм, че си права — каза Дънфорд. — Въпреки прасетата. Но достатъчно по въпроса. Станидж Парк изглежда отлично ръководен. Убеден съм, че вършиш добра работа. Всъщност, може би ти трябва да ме запознаеш с имението — след тези думи, той даде воля на това, което трябва да бе най-мощното му оръжие: усмивката.
Хенри се опита с все сили да не се стопи под очевидното въздействие на усмивката му. Никога не бе имала повод да срещне мъж, който да е толкова… мъжествен, като този тук и не харесваше лекото пърхане в стомаха си. Той от своя страна не изглеждаше ни най-малко повлиян от нейното присъствие, отбеляза Хенри с раздразнение, с изключение на това, че очевидно я намираше за доста странна. Е, нямаше да я види да припада в ръцете му.
— Непременно — отговори тя любезно. — Ще бъда щастлива да го направя. Да започнем ли още сега?
— Хенри! — каза мисис Симпсън и се втурна към нея. — Негова светлост е пропътувал целия път от Лондон до тук. Сигурна съм, че би искал да си почине. Освен това сигурно е огладнял.
Дънфорд ги озари с още една от онези смъртоносни усмивки.
— Като вълк.
— Ако аз току-що бях наследила имение, щях да искам да го разгледам веднага — каза Хенри надменно. — И да узная всичко за него.
Очите на Дънфорд се присвиха подозрително.
— Уверявам те, че искам да науча всичко за Станидж Парк, но не виждам защо да не започна утре сутрин, когато съм сит, отпочинал — той се обърна към Хенри и наклони главата си само с милиметър, — и изкъпан.