— Искаш да ми кажеш, че си се влюбила в мен заради ботушите ми?
— Е… вече не — отвърна тя с леко заекване.
Опитваше ли се той да я дразни, за да си признае, че го обича?
Тя изведнъж се уплаши — уплаши се от това, че може да му признае любовта си и той да не й отвърне нищо. Ох, толкова е трудно. Знаеше, че той я обича — можеше да го види във всичко, което правеше — но не беше сигурна, че го е осъзнал още и не мислеше, че ще може да понесе болката, ако й измрънка глуповато нещо от типа на: „И мен ме е грижа за теб, скъпа моя“. Реши, че той няма скрит мотив, защото се появи забравил за оскърбяването й.
Като се опитваше да изглежда много важно, той се наведе напред и вдигна полата й с няколко сантиметра.
— Твоите ботуши също са много хубави — каза Дънфорд, налагайки си възхитителен контрол да остане сериозен.
— О, Дънфорд правиш ме толкова щастлива.
Тя не го гледаше, когато каза тези думи, но той можеше да разпознае усмивката в гласа й.
— Ти също ме правиш щастлив, дяволче. За съжаление, се страхувам, че трябва да те заведа вкъщи преди всички да са изпаднали в паника от твоето отсъствие.
— Ти на практика ме отвлече.
— Е, но в края на краищата причината оправда средства.
— Може би си прав, но ще се съглася с теб, че трябва да се връщам. Нед ще бъде безумно любопитен.
— Ах, да, нашият скъп приятел Нед. — С изписано на лицето му съжаление Дънфорд удари по стената, като сигнализира на кочияша да кара към дома на Блайдън на Гросвенър Скуеър.
— Трябва да си мил с Нед — каза Хенри. — Той е прекрасен човек и съм сигурна, че ще бъде добър приятел.
— Ще бъда мил с Нед веднага след като си намери собствена жена — измърмори Дънфорд.
Хенри не каза нищо, беше твърде възхитена от очевидната му ревност, за да го смъмри.
Те стояха в доволна тишина няколко минути, докато каретата не стигна до Гросвенър Скуеър и накрая спря.
— Иска ми се да не се налага да тръгвам — каза Хенри тъжно. — Иска ми се да мога да остана в тази карета завинаги.
Дънфорд скочи долу, после обви ръце около талията й и й помогна да слезе. Той я задържа по-дълго отколкото беше необходимо след като тя стъпи на земята.
— Знам, Хен — каза той. — Но имаме цял живот пред нас. — Дънфорд вдигна ръката й и я целуна нежно, после я гледа докато тя се изкачи по стълбите и влезе в къщата.
Хенри стоя в антрето няколко минути, като се опитваше да разбере събитията от последните няколко часа. Как е възможно животът й да се преобърне и нареди така перфектно за толкова кратко време.
Имаме цял живот пред нас. Той наистина ли вярваше в това? Искаше ли да се ожени за нея? Тя закри устата си с ръка.
— Мили Боже, Хенри! Къде беше?
Тя вдигна поглед. Нед крачеше целенасочено по коридора към нея. Не отговори, само стоеше там и го гледаше, а ръката й още беше върху устата й.
Нед веднага застана нащрек. Косата й беше в безпорядък, а самата тя изглежда не беше в състояние да говори.
— Какво става — поиска да узнае той. — Какво, по дяволите, ти е направил той?
Имаме цял живот пред нас.
Ръката й се отдръпна от устата. Събра леко вежди и наклони глава настрани. Гледаше объркано и ако в този миг я попитаха, не би могла да опише нито един елемент в помещението. Дори не можеше да разпознае човека пред себе си, без да се замисли за секунда.
— Мисля…
— Какво, Хенри? Какво?
— Мисля, че току-що се сгодих.
— Мислиш, че си се сгодила?
Имаме цял живот пред нас.
— Да, мисля, че го направих.
Глава седемнадесета
— Какво направи? — попита Бел, с глас, пропит от сарказъм. — Поиска разрешение от себе си да се ожениш за нея?
Дънфорд се ухили.
— Нещо такова.
— Това прилича на много лош роман, нали знаеш? Настойникът се жени за своята повереница. Не мога да повярвам, че го правиш.
Дънфорд не повярва и за миг, че Бел не е поработила активно по този въпрос през последните няколко седмици.
— Не можеш ли?
— Е, всъщност мога. Тя ти подхожда идеално.
— Знам.
— Как й предложи? Надявам се ужасно романтично.
— Всъщност все още не съм.
— Тогава не мислиш ли, че прибързваш леко?
— Като карам Ашбърн да ни покани в Уестънбърт? Не съвсем. Как иначе бих могъл да си уредя известно време насаме с нея?