Лицето на Хенри стана червено като цвекло, когато осъзна, че новият лорд Станидж й казва по възможно най-учтивия начин, че смърди.
— Разбира се, милорд — каза тя с леден тон. — Вашите желания, разбира се, са заповед за мен. Вие сте новият господар тук, разбира се.
Дънфорд си помисли, че може да я удуши, ако още веднъж повтори „разбира се“. Какво точно беше намислила? И защо изведнъж стана толкова възмутена от него? Заливаше го с усмивки и приветствия само до преди няколко минути.
— Не мога да ви опиша колко се радвам, че ви имам на разположение, мис Барет. Извинявай, ъъ, Хенри. И от хубавото ти изказване, мога само да заключа, че си на мое пълно разположение. Колко интригуващо. — Той й се усмихна иронично и последва мисис Симпсън в къщата.
Проклятие, проклятие, проклятие, помисли си Хенри диво, едва устоявайки на нуждата да тропне с крак. Защо, за Бога, бе позволила темпераментът й да вземе връх над нея? Сега той знаеше, че не го иска тук и щеше да бъде подозрителен при всяка нейна дума или действие. Този мъж не беше празноглавец.
Това бе първият й проблем. Очакваше се той да е глупав. Мъжете от неговия тип обикновено бяха такива или поне така бе чувала.
Проблем номер две: беше твърде млад. Нямаше да има никакъв проблем да поддържа темпото й утре. Толкова с плана й да го изтощи, за да осъзнае, че тук в Станидж Парк няма да му хареса.
Проблем номер три, разбира се, беше това, че той несъмнено бе най-добре изглеждащият мъж, когото някога бе виждала. Не беше срещала много мъже, в интерес на истината, но това не намаляваше факта, че той я караше да се чувства като… Хенри се намръщи. Как я караше да се чувства?
Тя въздъхна и поклати глава. Не искаше да знае.
Четвъртият й проблем бе очевиден. Макар да не искаше да признае, че новият лорд Станидж може да бъде прав за нещо, фактите си бяха факти.
Тя смърдеше.
Без дори да си прави труда да прикрие стона си, Хенри се върна в къщата и изкачи тежко стълбите до стаята си.
Дънфорд последва мисис Симпсън, когато тя го поведе към господарските покои.
— Надявам се да намерите стаите си удобни — казваше жената. — Хенри прави всичко по силите си, за да поддържа къщата модернизирана.
— Ааа, Хенри — каза той загадъчно.
— Такава си е нашата Хенри.
Дънфорд я дари с още една усмивка — опустошителна комбинация от устни и зъби, която убиваше жени от години.
— Коя точно е Хенри?
— Не знаете ли?
Той сви рамене и повдигна вежди.
— Ами, тя живее тук от години, откакто родителите й починаха. И ръководи мястото от… нека да помисля, трябва да са минали поне шест години, откакто лейди Станидж се спомина, Бог да я прости.
— Къде беше лорд Станидж? — попита Дънфорд любопитно. Беше най-добре да разбере възможно най-много за най-кратко време. Винаги бе вярвал, че нищо не може да въоръжи един мъж така, както малко информация.
— Оплакваше лейди Станидж.
— Шест години?
Мисис Симпсън въздъхна.
— Те бяха много отдадени един на друг.
— Нека видим дали съм разбрал ситуацията правилно. Хенри, ъъ, мис Барет ръководи Станидж Парк от шест години? — Това беше невъзможно. Да не е поела юздите, когато е била на десет? — На колко години е тя?
— Двадесет, милорд.
Двадесет. Определено не изглеждаше на толкова.
— Разбирам. И каква точно е връзката й с лорд Станидж?
— Ами че сега вие сте лорд Станидж.
— Имах предвид предишния лорд Станидж — каза Дънфорд, прикривайки нетърпението си.
— Далечна братовчедка на съпругата му. Нямаше къде другаде да отиде, бедничката.
— Ах! Колко щедро от тяхна страна. Е, благодаря ви, че ми показахте покоите ми, мисис Симпсън. Смятам да си направя кратка почивка и след това да се преоблека за вечеря. Спазвате ли провинциалните разписания тук?
— Това е провинцията, все пак — каза тя с кимване. След това повдигна полите си и напусна стаята.
Бедна роднина, помисли си Дънфорд. Колко интригуващо. Бедна роднина, която се обличаше като мъж, вонеше ужасно и поддържаше Станидж Парк толкова добре, колкото повечето изискани лондонски домакинства. Престоят му в Корнуол със сигурност нямаше да е скучен.
Само ако можеше сега да разбере как изглежда в рокля.
Два часа по-късно Дънфорд съжали, че се бе чудил. Думите не можеха да опишат гледката, която представляваше мис Хенриета Барет в рокля. Никога преди не бе виждал жена — а като цяло беше виждал доста — която да изглежда толкова… ами нередно.