— Все още не сте сгодени. Технически не се нуждаеш от време насаме с нея.
Усмивката на Дънфорд издаваше чисто мъжка арогантност.
— Тя ще каже „да“.
Раздразнението на Бел нарасна.
— Ще си научиш урока, ако ти откаже.
— Няма да го направи.
Бел въздъхна.
— Вероятно си прав.
— Във всеки случай, колкото и да ми се иска да получа специално разрешително и да се оженя за нея още следващата седмица, ще трябва да се примиря с по-продължителен годеж. Обществото ще бъде достатъчно нажежено и превъзбудено от факта, че тя е под моя опека и не искам да има ненужни спекулации по неин адрес. Ако се оженим твърде прибързано, някой може да се поинтересува и да разбере, че сме били без придружител в продължение на една седмица в Корнуол.
— Никога преди не те е било грижа какво си шепне обществото — замисли се Бел.
— И все още не ме е грижа — каза той рязко. — Поне не и за мен, но няма да изложа Хенри на никакви вулгарни клюки.
Бел потисна една усмивка.
— Ще очаквам онези хиляда лири.
— И ще ги получиш — с удоволствие. Чак когато ти и Блекууд се отправите към Уестънбърт заедно с нас. Така ще изглежда повече като домашен прием, ако там има три двойки.
— Дънфорд, няма да остана при Алекс и Ема, при положение, че Джон и аз имаме дом на не повече от петнадесет минути път.
— Но ще дойдеш в провинцията следващата седмица, нали? Това би означавало много за Хенри.
А всичко, което означаваше много за Хенри, очевидно означаваше много за Дънфорд. Бел се усмихна. Беше хлътнал сериозно по това момиче и тя не можеше да е по-щастлива за него.
— Щом е за Хенри — каза тя с великодушен жест на ръката. — За нея винаги.
Няколко дни по-късно Дънфорд и Хенри тръгнаха с благословията на Керълайн за Уестънбърт — имота на Ашбърн в Оксфордшир.
По-скоро по настояване на Дънфорд, Алекс и Ема набързо организираха домашен прием за техните най-близки приятели — Дънфорд, Хенри, и семейство Блекууд, които обещаха да идват всеки ден, въпреки че настояваха да прекарват нощите си в дома им наблизо — Персефона Парк.
Пътниците в каретата бяха четирима, лейди Керълайн твърдо отказа да остави Хенри да отиде, освен ако слугинята й и камериерът на Дънфорд не са придружители по време на тричасовото пътуване до провинцията. Дънфорд бе така разумен да запази мърморенето за себе си; не искаше да направи нещо, което може да застраши тази ценна седмица, която той си бе дал. Алекс и Ема, като семейна двойка, бяха подходящи придружители, но освен това двамата имаха слабост към романтиката. Бел, в края на краищата, беше срещнала и се беше влюбила в съпруга си под техните не-чак-толкова зорки погледи.
Хенри запази мълчание през по-голямата част от пътуването, неспособна да мисли за всичко, което искаше да каже на Дънфорд пред слугите. Умът й беше пълен с неща, които искаше да му каже, но всичко това изглеждаше толкова лично сега, дори под влиянието на поклащането на каретата и цвета на тревата отвън. Тя се задоволи с чести погледи и тайни усмивки, които Дънфорд забеляза, тъй като не беше в състояние да откъсне очи от нея през цялото пътуване.
Беше средата на следобеда, когато завиха по дългия ограден от редици дървета път, който водеше до Уестънбърт.
— О, прекрасно е — каза Хенри, чувайки гласа си най-сетне. Огромната сграда беше построена във формата на буква „Е“, в чест на управляващата тогава кралица Елизабет. Хенри винаги бе предпочитала по-скромни сгради, като Станидж Парк, но Уестънбърт някак си успяваше да излъчва семеен уют независимо от размера си. Може би заради прозорците, които блестяха като весели усмивки, или цветните лехи, които растяха диво покрай пътя. Каквато и да бе причината, Хенри се влюби в мястото.
Тя и Дънфорд слязоха и се отправиха нагоре по стълбите до входната врата, която вече беше открехната от Норууд, възрастният иконом на Уестънбърт.
— Прилично ли изглеждам? — прошепна Хенри, докато им показваха широкия салон.
— Изглеждаш добре — отговори той, изглеждайки по-скоро развеселен от нейното безпокойство.
— Не съм ли прекалено измачкана от пътуването?
— Разбира се, че не. И дори ако беше, не би имало значение. Алекс и Ема са приятели. — Той й подаде успокояващо ръка.
— Мислиш ли, че тя ще ме хареса?
— Знам, че ще те хареса. — Той потисна желанието си да извърти очи. — Какво ти става? Мислех, че се вълнуваш за това пътуване до провинцията.