Ема въздъхна.
— Уморих те, нали?
— Не, разбира се, че не… Всъщност — призна Хенри, докато сядаше, — да.
— Имам склонност да правя това с хората — каза Ема, надвесвайки се над пейката. — Не знам защо.
Четири часа по-късно Хенри имаше чувството, че знае точно защо. Ема Риджли, херцогиня Ашбърн, имаше повече енергия, отколкото някога бе виждала у един човек, включително и у самата себе си. А Хенри никога не се бе мислила за особено скучна личност.
Но Ема не се суетеше от нерви и припряност. Точно обратното, дребната жена беше въплъщение на изяществото и изтънчеността. Просто всичко направено или казано от Ема беше изпълнено с такава жизненост, че нейните спътници оставаха без дъх само докато я гледаха.
Беше лесно да се разбере защо съпругът й я обожава толкова много. Хенри се надяваше, че един ден Дънфорд ще я обича също с такава всеотдайност и преданост.
Вечерята беше възхитителна. Бел и Джон все още не бяха пристигнали от Лондон, така че компанията им се състоеше просто от Дънфорд, Хенри и семейство Ашбърн. Хенри, все още леко непривикнала други слуги, освен тези в Станидж Парк, да й поднасят ястията, се наслаждаваше на обстановката и се веселеше с историите, които придружителите й разказваха за детството си и добавяше някои от собственото си.
— Наистина ли се опита да преместиш кошера по-близо до къщата? — засмя се Ема и се потупа по гърдите, докато се опитваше да си поеме дъх.
— Ужасно пристрастена съм към сладките — обясни Хенри, — и когато готвачката ми каза, че не мога да си взимам повече от една на ден, защото не сме разполагали с достатъчно количество захар, реших да отстраня проблема.
— Това ще научи мисис Симпсън да прави компромиси — каза Дънфорд.
Хенри вдигна рамене.
— Оттогава е много по-директна с мен.
— Но не бяха ли ужасно разстроени настойниците ти от теб? — продължи Ема.
— О, да — отговори Хенри, размахвайки вилицата си. — Помислих си, че Виола ще припадне. След като ме измъчи и разкритикува. За щастие, не беше във форма, за да ме накаже, поради това, че беше с дванадесет пчелни ужилвания по ръцете си.
— О, Боже — каза Ема. — Ти беше ли ужилена?
— Не, невероятно е, но изобщо не бях ужилена.
— Хенри изглежда има опит с пчелите — каза Дънфорд, опитвайки се много упорито да не си спомня собствената си реакция за пчелните подвизи на Хенри.
Той почувства невероятен прилив на гордост, докато я гледаше как се обръща към Ема, очевидно, за да отговори на друг въпрос за кошера. Приятелите му харесаха Хенри. Той знаеше, разбира се, че ще я харесат, но все още го изпълваха радостни чувства да я види толкова щастлива. Поне за стотен път през този ден, той се почуди на невероятния си късмет в намирането на единствената жена в света, която очевидно му подхождаше по всякакъв начин.
Тя беше учудващо директна и способна, но качествата й за чиста, сантиментална любов не знаеха граници; сърцето му все още се разтуптяваше, като си спомняше за онзи ден в изоставената селска къща, когато тя се разплака за смъртта на неизвестното бебе. Притежаваше завидно остроумие, което съвсем му пасваше; а дори не бе необходимо някой да я чуе как говори, за да разбере, че е изключително интелигентна — личеше си точно там в сребристия блясък на очите й. Беше ужасно смела и почти безстрашна; в продължение на цели шест години се е справяла успешно с управлението на скромно по размер имение и ферма. И, помисли си Дънфорд, полуусмихнат, тя се разтапяше в ръцете му всеки път, когато я докоснеше, карайки кръвта му да се разбушува. Той копнееше за нея през всяка минута от деня и не искаше нищо повече от това да й покаже със собствените си ръце и устни, дълбоката си любов към нея.
Значи това бе любовта. Той почти се засмя на глас, точно там, на масата. Нищо чудно, че поетите говореха толкова много за нея.
— Дънфорд?
Той примигна и погледна нагоре. Алекс очевидно се опитваше да му зададе въпрос.
— Да?
— Попитах — повтори Алекс, — дали Хенри ти е дала подобна причина за тревога през последните седмици.
— Ако не броите непрекъснатите й приключения с кошерите в Станидж Парк, тя се държеше на положение и благоприлично.
— Наистина ли? — попита Ема — Какво направи?
— О, нищо — отговори Хенри, не смеейки да погледне Дънфорд. — Всичко, което направих, беше да достигна медената пита и да извадя малко от нея.