— Да, да, разбира се.
Той я дръпна и заговори с тих шепот, така че Ема, без значение колко усилено наостри уши, не можеше да ги чуе.
— Трябва да те видя довечера.
Хенри се развълнува от настойчивостта в гласа му.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Трябва да говоря с теб насаме.
— Не съм сигурна…
— Никога не съм бил по-сигурен. Ще почукам на вратата ти в полунощ.
— Но Алекс и Ема…
— Винаги се оттеглят в единайсет. — Той се усмихна бързо. — Те се радват на личното си уединение.
— Да, но…
— Добре. Значи, ще се видим. — Той я целуна бързо по челото. — Нито дума за това на никого.
Хенри примигна и го проследи с поглед как се връща в трапезарията.
Ема се озова до нея със забележителна скорост за една бременна жена в седмия месец.
— Какво става?
— Нищо, наистина — промърмори Хенри и макар да знаеше, че не е добра лъжкиня, се опитваше да не се срамува въпреки всичко. Ема изсумтя невярващо.
— Не, наистина. Той просто, ъъ… каза ми да се държа прилично.
— Да се държиш прилично? — каза Ема подозрително.
— Знаеш, да не правя представление на свой гръб или нещо подобно.
— Е, на това му се казва пълна лъжа — отвърна Ема. — Дори Дънфорд знае, че би било невъзможно да се създаде каквато и да е сцена в гостната ми само в моята компания.
Хенри се усмихна едва-едва.
— Както и да е, ясно е — продължи Ема, — че няма да разбера истината от теб, така че, няма да загубя ценната си енергия, докато се опитвам.
— Благодаря ти — промърмори Хенри, когато отново тръгнаха към гостната. Докато вървеше заедно с Ема, тя стисна възбудено ръце. Тази вечер той щеше да й каже, че я обича. Можеше да го усети.
Глава осемнадесета
Хенри се беше вкопчила в гънките на халата си, докато хвърляше поглед на часовника, поставен на нощното й шкафче. Тя беше глупачка да се върже на това, идиотка, която е толкова влюбена, че се беше съгласила на този срам, дори когато знаеше, че поведението й е крайно непристойно. Засмя се иронично на себе си, когато си спомни колко незаинтересувана беше от етикета в Станидж Парк. Незаинтересована и незнаеща. За две седмици в Лондон беше разбрала пределно ясно, че ако има нещо, което една млада дама не трябва да прави, то е да позволи на някой мъж да идва в спалнята й, особено когато останалата част на къщата е тъмна и всички спят.
Но тя не можеше да извика в себе си достатъчно момински страх, за да му откаже. Какво искаше и какво знаеше бяха две коренно различни неща, а желанието побеждаваше с огромно предимство над общоприетия предел на свобода.
11:58.
Тя седна на леглото и след това, осъзнавайки къде стои, скочи като попарена.
— Успокой се, Хенри — промърмори тя, като кършеше, отпускаше и пак кършеше ръце. Докато обикаляше из стаята минаваше покрай огледалото, което отразяваше строгото й изражение и отпускането на ръцете й. Тя не искаше да го приеме докато лежи на леглото си, но нямаше нужда и да изглежда толкова недостъпна.
11:59.
По вратата се чу слабо почукване. Хенри притича през стаята и я отвори.
— Подрани — прошепна тя като обезумяла.
— Така ли? — Дънфорд бръкна в джоба си, за да извади часовника си.
— Би ли влязъл вътре? — изсъска тя и го дръпна силно вътре. — Някой може да те види там.
Дънфорд прибра обратно часовника си в джоба, като се усмихваше широко през цялото време.
— И престани да се хилиш! — добави тя дори още по-напрегнато.
— Защо?
— Защото… защото ми въздейства.
Дънфорд погледна към тавана, като се опитваше да не се разсмее на глас. Ако тя си мислеше, че с това твърдение може да го накара да спре да се усмихва, значи й се е размътил мозъка.
— За какво искаше да говориш с мен? — прошепна тя.
Той стигна до нея с две крачки.
— След минута — промърмори Дънфорд. — Първо трябва да… — Той не позволи на устните си да довършат изречението, защото я завладя с изгаряща целувка. Не възнамеряваше да я целува веднага, но тя изглеждаше толкова очарователно в халата си, с разпусната около лицето коса. Тя измънка тихо и се размърда леко, намествайки се към широкото му тяло. Той неохотно се отдръпна.
— Нищо няма да направим, ако продължим да… — думите му заглъхнаха, когато видя замаяното изражение на Хенри. Устните й изглеждаха неустоимо розови, дори на светлината на свещта, и бяха леко разтворени и влажни. — Е, може би още една…