— Всеки от тях ли смята, че струва колкото тридесет моряка, или искат групова размяна? — изсъска Дитрих Буш, когато му съобщиха за безкористния жест на поповете и политиците. — Виж, ако Уилям Матюс беше на мястото на екипажа, никога нямаше да изпълня исканията на терористите!
Още преди пладне информацията, до която се бяха добрали двамата немски журналистически асове, започна да се разпространява и коментира по радиото и по телевизията. Новинарските агенции я разпратиха из цял свят. Всички разбраха, че в часовете преди разсъмване Дитрих Буш е действал под силен американски натиск.
Бонските власти не потвърдиха съобщението, но и не го отрекоха. Това бе достатъчно за журналистите и те направиха съответните изводи.
Когато пет часа по-късно от Европа слънцето изгря и над Вашингтон, журналистите, аташирани към Белия дом, обсадиха пресслужбата на президента и искаха да се видят лично с Матюс. Наложи им се обаче да се задоволят е неясното изявление на объркания му говорител.
Той повтори познатата позиция, че случаят засяга най-вече европейските страни и неговото разрешаване е в компетенцията на европейските политици. С което всъщност върна топката обратно на вбесения канцлер Буш.
— Докога ще продължава това?! — кресна на своите съветници Уилям Матюс и бутна настрана чинията с бъркани яйца.
Беше шест сутринта вашингтонско време.
Същият въпрос проехтя по същото време в редица кабинети на европейски управници. Навсякъде той остана без отговор.
Собственикът на един милион суров нефт, превозван в резервоарите на „Фрея“, вдигна телефона в тексаския си кабинет и се обади във Вашингтон.
— Не ме интересува колко е часът! — викна той на секретарката на завеждащия предизборната кампания на управляващата партия. — Кажете му, че го търси Клинт Блейк! Разбрахте ли?!
Когато най-сетне шефът на предизборния щаб се обади, гласът му далеч не беше весел. След разговора човекът стана съвсем унил. Един милион долара не са малко пари, а Клинт Блейк бе заплашил, че ще ги изтегли от предизборната каса на управляващата партия и ще ги предостави на опозицията.
Очевидно разгневеният тексаски милионер не се успокояваше от факта, че товарът е застрахован в „Лойд“.
По същото време Хари Венерстрьом проведе от хотелския си апартамент в Ротердам няколко телефонни разговора със Стокхолм. Той се обади на свои приятели банкери, министри и индустриалци и ги помоли да окажат необходимия натиск върху шведския министър-председател. Натискът имаше резултат и премиерът на Швеция постави остро въпроса пред немския си колега.
В Лондон президентът на застрахователната компания „Лойд“ сър Мъри Келсоу намери постоянния заместник-министър на околната среда в неговия кабинет. Обикновено висшите британски държавни чиновници рядко оставаха в службата си през съботите, но тази събота не бе обикновена. Още призори от Лондон се бяха обадили на сър Рупърт Мосбанк, който бе в провинцията, и му бяха съобщили, че Мишкин и Лазарев няма да бъдат освободени. Постоянният заместник-министър веднага потегли обратно към столицата. Сега той прие в кабинета си шефа на най-голямата застрахователна фирма в света и го покани да седне.
— Лоша работа! — рече сър Мъри.
— Много неприятно! — съгласи се с него сър Рупърт.
Известно време двамата благородници хрупаха бисквити и пиха чай.
— Става дума за доста пари — каза най-сетне сър Мъри.
— За почти милиард лири. Дори ако засегнатите от разливането на нефт страни решат да съдят не нас, а Западна Германия, пак ще се наложи да покрием загубата на кораба, на товара и на екипажа. Това възлиза на около четиристотин милиона долара.
— Не се съмнявам, че сте в състояние да изплатите подобна сума — отвърна му сър Рупърт.
Заместник-министърът бе разтревожен, понеже като човек от правителството съдбата на застрахователната агенция не му беше безразлична. „Лойд“ не е просто фирма, а легенда и стожер на английската икономика.
— О, да ще покрием загубите — каза сър Мъри. — Длъжни сме да го сторим. Но е възможно такъв крупен разход да наруши финансовия баланс на страната. А ако пак поискаме заем от Международния валутен фонд…
— Германците трябва да решат проблема — оправда се Мосбанк. — Ние нищо не можем да направим.
— Все пак няма да е зле да попритиснете германците. Разбирам, че не им е приятно да се подчиняват на разни терористи, но в този случай е по-добре да пуснат онези двама бандити.