Няколко часа по-късно Адам Мънроу вече седеше в секретната библиотека, която се намираше в подземието на високата сграда, в която се помещаваше фирмата, и се бе зарил в дебели папки. Бяха му дали само пет дена, през които трябваше да наизусти необходимата информация, без която не можеше да наследи Лесинг като „легален резидент“ на фирмата в Москва.
На трийсет и първи май той отлетя за съветската столица, за да встъпи в новата си длъжност.
Първата седмица Мънроу се запознаваше с обстановката. За всички служители в посолството, с изключение на неколцината посветени, той беше обикновен дипломат, изпратен спешно на мястото на Харолд Лесинг. Само посланикът, пълномощният министър, шефът на радистите и шифровчиците и съветникът по търговските въпроси знаеха истинската му длъжност. Фактът, че на четиридесет и шест години бе само първи секретар, се обясняваше на любопитните с късното постъпване на Мънроу на работа във външно министерство. Адам се запозна с целия състав на посолството. После шефът му го поведе по приеми, за да го представи на колегите дипломати от западните страни. Мънроу посети и американския резидент, с когото си поговориха делово. Както се изрази човекът от ЦРУ, „водата“ била тиха.
Въпреки, че някои от английските дипломати, изпратени на работа в Съветския съюз, владееха почти съвършено руски, Мънроу ломотеше със силен акцент както пред колегите си, така и пред руснаците, с които се срещаше по служба. На един коктейл той чу двама съветски чиновници от Министерството на външните работи да си разменят бързи фрази и разбра всичко, въпреки че те използваха специфични изрази от жаргона на съветските бюрократи. Чутото представляваше относителен интерес и Мънроу го изпрати като информация в Лондон.
На десетия ден след пристигането си той седеше сам на една пейка във ВДНХ — изложбата на постиженията на народното стопанство, разположена в северните покрайнини на съветската столица. Чакаше агента от Червената армия, когото трябваше да приеме на връзка от Лесинг.
Мънроу бе роден през 1936 година в семейството на единбургски лекар. Въпреки войната детството му бе щастливо и безоблачно като на всяко обикновено момче от средната класа. До тринайсетгодишна възраст той посещаваше местното училище, а след това прекара пет години в колежа Фетс, една от най-добрите гимназии в Шотландия. Там учителите за пръв път забелязаха необичайната му дарба за изучаване на чужди езици.
През 1954 година военната служба още бе задължителна и Мънроу го взеха войник. След клетвата баща му се погрижи момчето да бъде разпределено в Първи планински полк, в който самият той бе служил навремето. Полкът бе изпратен в Кипър и още през лятото на същата година Адам участвува в битки с партизаните от ЕОКА в планините Трудос.
Докато седеше в московския парк, той си спомни за голямата селска къща. Цяла нощ бяха пълзели в люцерната, за да я обградят незабелязано. По данни, получени от някакъв информатор, в нея имало партизани. Когато се развидели, решиха да атакуват. Мънроу мина отзад и застана на пост в подножието на стръмния хълм, на чийто връх бе къщата. Основната част от взвода му нападна имението откъм главния вход. Войниците се втурнаха към портата от изток, така че слънчевите лъчи да заслепяват партизаните.
Оттатък хълма Мънроу чуваше пукота на „Стенганите“. После видя две човешки фигури да се измъкват от прозорците и задната страна на къщата и да се спускат надолу към него. Склонът беше много стръмен и те търчаха с бясна скорост право към клекналия зад едно маслинено дърво Мънроу, като едва успяваха да запазят равновесие. На Адам му се стори, че единият от двамата държи в дясната си ръка нещо като къса черна пръчка. По-късно Мънроу стигна до извода, че дори ако тогава беше викнал, двамата нямаше да се спрат, защото бяха събрали голяма инерция. Но такива мисли му дойдоха чак след време. Когато видя устремилите се към него човешки фигури, той реагира, както бе обучаван. Изправи се и даде два смъртоносни откоса.
Куршумите спряха телата и ги тръшнаха в калта. Когато синият дим от барута се разнесе, той се приближи до тях да ги огледа. Помисли си, че сигурно ще му прилошее или че ще припадне, но не почувства нищо. Само любопитство. Взря се в лицата им. Убитите бяха момчета, по-млади от самия него, а той беше само на осемнайсет години.
След малко дойде сержантът.
— Браво, моето момче! — провикна се той.