Госпожа Карпентър си погледна часовника. Той показваше четири.
— Тръгвайте за летището, господин Мънроу — рече тя. — Аз ще помоля президента на Съединените щати да ви приеме. Ако се съгласи, ще имате възможност лично да му разясните вашето ужасяващо предложение.
Откакто капитан Ларсен бе влязъл в каютата на Престън, бяха изминали цели пет минути, а Лиза все още стискаше съпруга си в своята прегръдка. Той я бе попитал за децата, с които тя бе разговаряла преди два часа. Лиза го увери, че са добре и в момента за тях се грижат семейство Дал. После го попита:
— Тор, какво ще се случи?
— Не знам. Не мога да проумея защо германците не искат да освободят двамата евреи. Защо американците не им разрешават да го сторят? Разговарях с разни министър-председатели и посланици, но и те не ми казват защо.
— Ако затворниците не бъдат освободени, онзи терорист… ще изпълни ли заплахата си?
— Може би. Във всеки случай поне ще се опита. А ако направи това, аз ще се опитам да го спра. Длъжен съм да го сторя.
— Защо не искат да ти помогнат всички тези важни военни капитани, дето са се събрали тук?
— Не могат, снежна мишко. Никой не е в състояние да ми помогне. Трябва сам да се справя със Свобода.
— Нямам вяра на онзи американец — каза Лиза. — Когато се качих на борда на „Арджил“, забелязах, че той не смее да ме погледне в очите.
— И от мен се притесни. Получил е заповед да унищожи „Фрея“ с оръдията си.
Лиза се стресна и го погледна с широко отворени от страх очи.
— Как така?! — попита тя смаяна. — Не може просто да ви убие!
— Ако му се наложи, ще го стори. Не съм съвсем сигурен, че наистина са му заповядали точно това, но оръдията на кораба му сочат право към нас. Възможно е американците да са взели такова решение… По този начин би изгорял товарът, което от екологична гледна точка е по-добре. Освен това терористите няма да има с какво да заплашват.
Лиза се разтрепери, прегърна го силно и заплака.
— Мразя го! — промълви тя.
Тор Ларсен погали малката й глава с огромната си като лопата длан.
— Той не е виновен. Само изпълнява заповеди. Решенията се вземат от политиците.
— И тях ги мразя! Всичките!
Той се засмя и пак нежно я погали.
— Искам да те помоля за нещо, снежна мишчице.
— Ще направя всичко, което поискаш.
— Върни се у дома в Алесунд. Погрижи се за Курт и за Кристина и ме чакай. Обещавам ти, че ще се върна когато тук всичко свърши.
— Защо не се прибереш у дома още сега с мен?
— Знаеш, че не мога.
— Не се връщай на кораба — прошепна тя с умоляващ глас. Брадичката й трепереше. — Ще те убият!
— Там е моят екипаж и моят кораб. Трябва да се върна — нежно й отговори Ларсен и излезе от каютата.
В същото време колата, която караше Адам Мънроу към летището, излезе от „Даунинг стрийт“ и мина покрай тълпите туристи, които се надяваха в този кризисен момент да зърнат някоя известна личност. Автомобилът мина през площада пред парламента, зави по „Кромуел роуд“ и пое към магистралата, водеща към „Хийтроу“.
Пет минути по-късно двама матроси с развети от витлата на вертолета коси помогнаха на Тор Ларсен да нахлузи и пристегне специалната „сбруя“ от ремъци, с която завършваше провисналото от хеликоптера въже.
На няколко метра от „Уесекса“ стояха капитан Престън, шестима от неговите офицери и четиримата натовски капитани.
Хеликоптерът започна бавно да се издига.
— Господа офицери! — изкомандва Престън.
Единадесет ръце се вдигнаха към фуражките. Майк Манинг гледаше как брадатият норвежец се издига над него. Стори му се, че очите на Ларсен са вперени в него.
„Досеща се! — помисли си с ужас Манинг. — О, Господи, той знае!“
Тор Ларсен влезе в своята дневна каюта с опрян в гърба си автомат. Свобода седеше на обичайното си място. Ларсен бе насочен от придружителя си към стол в другия край на масата.
— Повярваха ли ви? — попита Свобода.
— Да, повярваха ми — отговори му Тор Ларсен. — Вие се оказахте прав. Искаха, щом се стъмни, да изпратят водолази-командоси, които да нападнат „Фрея“. Но се отказаха от намерението си.
Дрейк изсумтя с презрение.
— Добре, че са се вразумили — каза той. — Иначе щях да натисна копчето, без да се колебая.
Десет минути преди пладне президентът Уилям Матюс затвори телефона. Той бе провел петнадесетминутен разговор с британската министър-председателка. Матюс погледна към тримата си съветници, които бяха слушали разговора по увеличителната уредба, свързана с апарата.
— Значи, англичаните няма да атакуват танкера — каза той. — Остава ни единствена възможност: да унищожим „Фрея“ с артилерийски обстрел. Нашият кораб готов ли е да изпълни заповедта?