— Добре, какво предлагате вие? — попита Рудин.
Вишнаев стана. Керенски последва примера му.
— Настоявам да се свика извънредно заседание на Политбюро утре в тази зала и в този час, в девет вечерта. Проблемът е от особена важност за страната и не търпи отлагане, другарю генерален секретар! Знаете, че по устав имам право да поискам такова заседание.
Побелялата глава на Рудин бавно кимна. Той изгледа Вишнаев изпод гъстите си вежди.
— Да, така е. Имате право — изръмжа той.
— Тогава ще се видим утре тук — каза идеологът и напусна залата.
Рудин се обърна към Петров.
— Кукушкин? — каза той с въпросителен тон.
— Най-вероятно е бил той. Няма значение кой е проговорил. Важното е, че Вишнаев вече знае.
— В състояние ли сме бързо да ликвидираме Мишкин и Лазарев в затвора „Моабит“?
Петров поклати глава.
— До утре вечер е невъзможно да организираме повторно такава акция. Няма ли начин да притиснем още Запада, да го принудим да не ги освобождава?
— Не — отсече Рудин. — Използвах цялото си влияние, за да притисна Матюс. Нямам с какво повече да го заплашвам и убеждавам. Оттук нататък всичко зависи от него и от онзи проклет германски канцлер Буш!
— Утре Вишнаев и хората му ще поискат Политбюро да изслуша Кукушкин. Ако дотогава Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел… — обобщи Риков.
В осем вечерта западноевропейско време Ендрю Дрейк накара Тор Ларсен да прочете по радиостанцията последния ултиматум на терористите.
След тринадесет часа, точно и девет на следващата сутрин, те ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт, ако дотогава Мишкин и Лазарев не са отлетели за Израел. Ако до осем вечерта двамата не са кацнали в Тел Авив, „Фрея“ ще бъде взривена.
— Търпението ми се изчерпа! — възкликна Дитер Буш, когато чу ултиматума десет минути по-късно. — Какво си въобразява този Матюс?! Никой не може да принуждава канцлера на Германия да продължава да участва в тази нелепа игра! Край!
В осем и двадесет същата вечер федералното правителство на Германия съобщи, че ще освободи Мишкин и Лазарев в осем нула нула на следващата сутрин.
В двадесет и тридесет на борда на американския военен кораб „Моурън“ се получи шифрована заповед. Тя гласеше: „Пригответе се за стрелба в седем нула нула сутринта!“
Капитан Манинг смачка листчето е разшифровката на текста и погледна през илюминатора към „Фрея“. Тя бе осветена като Коледна елха. Поклащаше се безпомощно на пет мили от „Моурън“ и чакаше един от двамата й палачи да я екзекутира.
Докато Тор Ларсен предаваше ултиматума по радиотелефона, конкордът, в чийто търбух се возеше Адам Мънроу, спусна задкрилките, мина над телената ограда на летище „Дълес“ и се насочи към пистата за кацане.
Притеснените пътници надничаха от кръглите илюминатори като риби в аквариум. Видяха, че самолетът не рулира към сградата на летището, а се отбива в една странична писта и спира, без да гаси двигателите си. Там го чакаше стълбичка и черна лимузина.
Един пътник без връхна дреха и без ръчен багаж тичешком слезе по стълбичката. Минута след това капитанът съобщи по радиоуредбата, че конкордът излита за Бостън.
Адам Мънроу се намести на задната седалка на лимузината, притиснат от двете страни от двама яки посрещачи, единият от които му взе паспорта.
Двамата служители от охраната на президента внимателно разгледаха документа, докато колата караше към другия край на летището, където чакаше хеликоптер с пуснат двигател.
Иначе телохранителите се държаха вежливо с Мънроу. Просто си вършеха работата. Преди да се качи във вертолета, Мънроу бе щателно претърсен, да не би да крие някакво оръжие. После моторната птица прелетя над Потомак и се насочи към Вашингтон и към огрените от следобедното слънце поляни зад Белия дом. Час и половина след кацането на летище „Дълес“, в три и половина вашингтонско време, хеликоптерът се приземи на стотина метра от прозорците на Овалния кабинет.
Двамата служители на охраната поведоха Мънроу през моравата към малката алея, разделяща голямата сива сграда на правителството — едно грозно викторианско съчетание от декоративни колони, арки и пищно украсени с релефни орнаменти прозорци — от малкото така наречено Западно крило, ниска постройка с няколко подземни етажа.
Телохранителите влязоха през една странична вратичка на Западното крило и показаха пропуските си на униформения полицай, който седеше зад малко бюрце. Мънроу бе смаян от строгия интериор, който контрастираше с известната на всички туристи, посетили Вашингтон, пищна фасада на Белия дом.