В базата „Андрюс“ хеликоптерът бе посрещнат лично от началника. Ако Робърт Бенсън не съпровождаше англичанина, генералът едва ли би допуснал този чужденец на борда на най-бързия разузнавателен самолет в света, а камо ли да се съгласи „Блекбърд“ да отлети за Москва.
Тези самолети бяха на въоръжение вече от десет години, но все още бяха засекретени.
— Добре, господин Бенсън — каза той. — Но ви предупреждавам, че полковник О’Съливан не е особено възторжен от заповедта. Той е от Аризона и е особен чешит.
Генералът се оказа прав. Адам Мънроу бе отведен в съблекалнята на пилотите, за да му нахлузят специалния гащеризон, подобен на скафандър, и огромната каска. През това време шефът на ЦРУ откри полковника от Аризона в навигационното помещение. О’Съливан бе захапал дебела пура и се мръщеше над карти на Арктика и на Балтийско море.
— Наистина ли искате да откарам тази птица през Гренландия до Москва, или се шегувате? — попита той Бенсън, без да прояви капка уважение към високия му пост.
— Не, полковник О’Съливан — спокойно му отвърна шефът на ЦРУ. — Не аз, а президентът на Съединените щати ви заповядва да го сторите.
— И вместо моя втори пилот-навигатор ще трябва да возя някакъв проклет англичанин!
— Проклетият англичанин носи лично послание от президента Матюс до генералния секретар на КПСС Рудин. Той трябва непременно да стигне в Москва тази вечер по причини, които не мога да ви разкрия.
— Е, сигурно са важни — примири се полковникът.
В шест без двадесет Адам Мънроу бе отведен в хангара при самолета, около който се бяха скупчили неколцина механици.
Мънроу бе чувал за прословутите „Локхийд SR-71“, наричани галено „Блекбърд“ заради цвета си.2 Беше виждал и снимки на този красив самолет, но никога не го бе зървал отблизо. Блекбърдът бе наистина впечатляващ. Дългият му сплескан като клюн нос преливаше в триъгълни криле, увенчани в задната си част с две косо стърчащи от фюзелажа перки, които служеха за опашка.
Почти в края на всяко крило бе разположен по един невероятно мощен двигател „Прат енд Уитни JT-11-D“, снабден със специален ускорител, действащ на ракетния принцип. Над всеки двигател имаше по една малка перка, подобна на нож, която служи за управление на самолета при свръхвисоки скорости. Фюзелажът и двигателите приличаха на три спринцовки, съединени от широкото крило.
От двете страни на блекбърда имаше нарисувани малки бели звездички в кръгчета — опознавателния знак на американските ВВС. Иначе целият самолет бе черен.
Хората от наземния персонал помогнаха на Мънроу да се намести на задната седалка в подобната на ковчег кабина. Той потъна надолу. Стените на кокпита стигнаха над ушите му. Когато прозрачният капак, ненарушаващ аеродинамичната форма на фюзелажа, се спуснеше, Мънроу щеше да вижда само нагоре към звездите.
Вторият пилот, на чието място бе седнал англичанинът, сигурно разбираше за какво служат всичките екрани и прибори, но Мънроу само си помисли, че те навярно са свързани със системи за наблюдение и фотографиране, тъй като „SR-71“ бе разузнавателен самолет с много висок таван на полета, недостижим за изтребители-прехващачи и за ракети.
Нечии ръце свързаха гащеризона му със системата за радиовръзка с притока на кислород и със системата против натоварване. Полковник О’Съливан седна на се вирна. В следващия миг колесникът се отлепи от бетона и след секунди се прибра.
После самолетът се изправи така, че соплата на двигателите му сочеха право надолу към мерилендския пейзаж и започна да се изкачва към небосклона като ракета, на каквато до голяма степен приличаше в конструктивно отношение. Краката на Мънроу сочеха към синевата, която постепенно стана тъмносиня, после виолетова и накрая — черна.
Поради липса на навигатор полковник О’Съливан сам определяше курса или по-точно разчиташе данните от екрана на бордовия навигационен компютър, който обработваше информация за скоростта, височината на полета, ъгъла на изкачване, притока на кислород и за температурата на въздуха и в двигателите.
Някъде долу под самолета минаха Филаделфия и Ню Йорк, които от тази височина изглеждаха като построени от елементи на детски конструктор. Когато блекбърдът се издигна на двадесет и пет километра, полковникът изключи ускорителите и постави самолета в хоризонтално положение.
Въпреки че слънцето още не бе залязло, небето наоколо бе черно, тъй като на такава височина атмосферата е рядка и не отразява слънчевата светлина. Но колкото и да беше рядка, тя предизвикваше силно триене върху корпуса на блекбърда, който някъде над канадската граница достигна скорост почти три пъти по-голяма от скоростта на звука. Пред смаяния поглед на Мънроу черните криле, направени от чист титан, лумнаха в червено от голямата топлина.