— Слава Богу, че тайната стана известна само на моята служба — продължи Мънроу.
— Вашата служба? — прекъсна го Рудин. — А, да… ясно. И кои други извън нея знаят истината?
— Британската министър-председателка, президентът Матюс и неколцина от най-приближените му съветници. Никой от тях няма намерение да разкрива тайната пред обществеността.
Рудин се замисли за минута.
— А как ще накараме Мишкин и Лазарев да мълчат? — попита той най-сетне.
— Точно това е проблемът — отвърна му Мънроу. — Откакто терористите, които между другото са украински националисти, завзеха супертанкера, това е единственият сериозен проблем, пред който сме изправени.
— Казах на Уилям Матюс, че единственият изход е да унищожи „Фрея“. Това ще струва няколко човешки живота, но ще ни спести куп неприятности.
— Нямаше да има никакви неприятности, ако бяхте свалили пътническия самолет с двамата похитители на борда — възрази Мънроу.
Рудин го изгледа мрачно изпод гъстите си вежди.
— Допуснахме грешка — каза той лаконично.
— Двата „МИГ“-а, които се опитаха да свалят самолета ни преди час, също ли бяха изпратени по погрешка?
Рудин се сепна.
— Не знаех за това — каза той.
За пръв път от началото на разговора Мънроу му повярва.
— Унищожаването на „Фрея“ няма да разреши проблема — рече той. — Преди три дена Мишкин и Лазарев бяха двама незначителни бежанци и похитители, които щяха кратко да си излежат петнайсетгодишните присъди. Сега вече са световноизвестни. Всички си мислят, че акцията със завземането на супертанкера има за цел освобождаването им, но ние с вас знаем, че съществува и по-значима причина. Ако „Фрея“ бъде унищожена, целият свят ще се запита, защо е било толкова неизбежно да останат в затвора двамата евреи. Никой още не подозира, че мълчанието им е по-важно от това да си излежават присъдите. След като супертанкерът бъде обстрелян и потъне, замърсявайки цялото Северно море, двамата ще започнат да говорят и светът ще им повярва заради случилото се с „Фрея“.
Рудин бавно кимна в съгласие.
— Прав сте, млади момко — каза той. — Германците няма да могат, а и няма да искат, да ги опазят в пълна изолация. Пресата ще научи тайната.
— Точно така — рече Мънроу. — Затова мисля, че моето предложение е по-добро.
После той разказа на генералния секретар на КПСС същото, което вече бе изложил пред британската министър-председателка и пред президента на Съединените щати Матюс. Руснакът не изрази възмущение, а само прояви интерес към чутото.
— Дали този план ще успее? — попита той.
— Трябва да успее — отговори му англичанинът. — Това е последната ни възможност. Двамата трябва да заминат за Израел.
Рудин погледна към стенния часовник. Беше седем без петнайсет московско време. След четиринадесет часа предстоеше решаващото заседание на Политбюро. Този път Вишнаев нямаше да действа прикрито, а направо щеше да поиска вот на недоверие към генералния секретар.
Побелялата глава на руснака кимна.
— Действайте, господин Мънроу. И гледайте да успеете, защото иначе няма да има нито Дъблински договор, нито „Фрея“.
Той натисна едно копче на бюрото си и вратата на кабинета се отвори зад гърба на госта.
Безупречно издокаран в красива униформа майор от кремълската гвардия стоеше зад нея.
— Трябва да дам знак на американците и на моите хора, че сме се разбрали — каза Мънроу. — Представители и на двете посолства чакат зад стените на Кремъл.
Рудин издаде съответните заповеди и майорът кимна на Мънроу да го последва. Когато англичанинът стигна до вратата, гласът на генералния секретар го спря:
— Господин Мънроу!
Мънроу се обърна. Старецът продължаваше да си седи кротко на бюрото и да отпива от млякото.
— Ако някой ден останете без работа — изръмжа Рудин, — обадете ми се. Тук винаги ще се намери място за хора с вашия талант и възможности.
Когато зилът излезе през Боровицката порта, слънцето тъкмо се бе изкачило до островърхия купол на църквата „Василий Блажени“. Беше точно седем часът. Две черни коли с дипломатически номера чакаха до тротоара. Мънроу слезе от зила, отиде до тях и им каза каквото трябваше. Още преди англичанинът да излети за Берлин, съобщението му стигна до Лондон и до Вашингтон.
Точно в осем острият нос на блекбърда се издигна над пистата на „Внуково II“ и се насочи към Берлин.
— Сега накъде — прогърмя по вътрешната уредба гласът на полковник О’Съливан. — Не мога да приземя тази птица в „Темпелхоф“, пистата там е много къса.