Задъхан от изтощение, Тор Ларсен стана на крака и погледна изпадналия в безсъзнание терорист. После внимателно откачи детонатора от колана на украинеца и отиде до единия илюминатор, който бе затворен с два големи болта с крилчати глави. Започна да ги развива с дясната си ръка, като държеше детонатора в лявата. Първият се разви бързо и Ларсен се зае с втория. След няколко секунди детонаторът щеше да полети към морската повърхност.
Ръката на водача на терористите се пресегна към пистолета. Ларсен тъкмо отваряше люка, когато Свобода се вдигна на лакът и с изкривено от болка лице стреля.
Гърмежът проехтя оглушително в затвореното пространство на каютата. Тор Ларсен погледна първо китката на лявата си ръка, а после — Свобода. Украинецът го зяпаше удивен.
Куршумът бе уцелил норвежкия капитан в китката, в която той държеше детонатора. Устройството се бе пръснало на парченца, много от които се бяха забили в плътта. В продължение на десет секунди двамата мъже се гледаха напрегнато и чакаха заложените експлозиви да избухнат и да разкъсат „Фрея“.
Но това не се случи. Плосковърхият куршум светкавично бе раздробил детонатора, който не бе успял да се задейства.
Украинецът бавно се изправи на крака, като се придържаше за масата. Тор Ларсен погледна кръвта, която се стичаше от смазаната му китка. После вдигна очи към тежко дишащия терорист.
— Аз победих, господин Свобода — каза той. — Сега не сте в състояние да взривите моя кораб и моя екипаж!
— Така е, капитан Ларсен, но те не знаят това — отговори му терористът и посочи през отворения илюминатор към светлините на натовските кораби. — Играта продължава. Мишкин и Лазарев ще стигнат до Израел!
18.
От 06,00 до 16,00 часа
Западногерманският затвор „Моабит“ се състои от две части. По-старата е от преди Втората световна война. В началото на седемдесетте години, когато терористичната група „Баадер-Майнхоф“ сееше страх из цяла Германия, властите решиха да построят ново крило на този затвор. То бе оборудвано с ултрамодерни охранителни системи, телевизионни камери и електронно управляеми стоманени врати и решетки.
В шест часа сутринта на трети април, неделя, директорът на „Моабит“ се качи на последния етаж на новото крило на затвора и събуди Лев Мишкин и Давид Лазарев, които бяха настанени в отделни килии.
— Пускаме ви на свобода. В осем часа излита самолетът, с който ще отлетите в Израел. Потегляме за летището в седем и трийсет. Пригответе се.
Десет минути по-късно военният комендант на Британския сектор се обади по телефона на кмета на Западен Берлин.
— Хер бюргермайстер — каза му той, — боя се, че не е възможно да излетим от летище „Тегел“. Както ви е известно, нашите правителства се споразумяха самолетът да е от Кралските военновъздушни сили. На гражданското летище няма условия за техническото му осигуряване. Мисля, че нашето военно летище в Гатов ще е по-подходящо за случая. Освен това там ще е по-лесно да държим на дистанция тълпите журналисти.
Кметът си отдъхна. Британците се наемаха с цялата организация на операцията, следователно, ако нещо се случеше, отговорността щеше да е тяхна. А в Германия и в Западен Берлин предстояха избори за местни органи на властта…
— Какво искате от нас, господин генерал? — попита кметът.
— От Лондон ми наредиха да ви помоля да откарате терористите в брониран фургон от „Моабит“ направо в нашата база в Гатов. Там ще ни ги предадете официално.
Представителите на пресата бяха, меко казано, разочаровани. Над четиристотин журналисти, фоторепортери и оператори бяха обсадили затвора „Моабит“ още от предната вечер, когато правителството в Бон съобщи, че затворниците ще бъдат освободени в осем часа сутринта. Всички журналисти мечтаеха да снимат как двамата украинци потеглят към летището. Тълпи от техни събратя фотографи бяха плъзнали по терасите за посрещачи на летището „Тегел“ и търсеха подходящи места, за да инсталират телеобективите на апаратите си. Те също бяха обречени на несполука.
Британската военновъздушна база в Гатов е разположена на западния бряг на река Хавел, в покрайнините на Западен Берлин, съвсем близо до оградата, която го дели от Източна Германия.
Часове преди изгрев слънце в базата настъпи оживление. В три часа сутринта от Англия пристигна малък реактивен самолет „НС 125“. Този граждански модел във военната си модификация носи името „Домини“. Самолетът беше снабден с допълнителни резервоари, за да може да прелети от Западен Берлин над Мюнхен, Венеция и Атина до Тел Авив, без да минава над територията на комунистически страни. Максималната му скорост от осемстотин километра в час щеше да му позволи да преодолее разстоянието за малко повече от четири часа.