— Господин Свобода — отвърна му Ян Грайлинг, — всичките ви изисквания незабавно ще бъдат предадени на израелското правителство. Сигурен съм, че то ще се съобрази с тях. Моля ви, не прекъсвайте връзката! Имам за вас важно съобщение от Западен Берлин.
— Говорете — каза Дрейк.
— Механиците от военновъздушната база в Гатов са открили сериозна повреда в електроинсталацията на самолета. Повярвайте ми, това не е номер! Работят с всички сили за отстраняване на повредата, но излитането вероятно ще бъда отложено с час-два.
— Ако това е някакъв номер, ще забравите, че някога сте имали плажове! — отсече Дрейк.
— Не ви лъжа! — отчаяно му отвърна Грайлинг. — Това е просто малшанс! Гарантирам ви, че скоро неизправността ще бъде отстранена.
Настъпи тишина. Дрейк обмисляше какво да прави.
— Искам четирима репортери: от „Гласа на Америка“, от Би Би Си, от „Дойче веле“ и от „ОРТФ“ да присъстват на излитането на самолета и да го предават на живо и на английски език.
По гласа на Ян Грайлинг пролича, че холандският премиер си е отдъхнал:
— Ще помоля командването на английската база да допусне тези четирима репортери на пистата.
— Отсрочвам изпомпването на нефта с три часа. Точно по обяд в дванайсет часа ще започна да изливам в морето сто хиляди тона нефт!
Чу се изщракване и радиостанцията заглъхна.
Министър-председателят Бениамин Голен седеше в кабинета си в Ерусалим. Беше неделя сутрин, обикновен работен ден за гражданите на Израел. Минаваше десет часа. Тук времето бе с два часа по-напред от западноевропейското.
Веднага след като холандският премиер приключи разговора си с „Фрея“, малкият отряд агенти на Мосад, които се бяха настанили в един ротердамски апартамент, предадоха исканията на терористите в Израел и по този начин изпревариха дипломатическите канали с повече от час.
Личният съветник на израелския премиер по въпросите на сигурността му донесе съобщението от Ротердам и го остави на бюрото му. Голен бързо го прочете.
— Какво целят те? — попита той.
— Вземат мерки срещу евентуалното подменяне на затворниците — отвърна му съветникът. — Лесно биха могли да се намерят двама души, които да приличат на Мишкин и на Лазарев.
— А кой тук в Израел ще разпознае истинските Мишкин и Лазарев?
Съветникът по въпросите на сигурността вдигна рамене.
— Някой на терасата на летището — каза той. — Сигурно са изпратили техен съмишленик, който познава двамата украинци и когото Мишкин и Лазарев също познават.
— И какво ще стане, след като се уверят, че на свобода са пуснати истинските Мишкин и Лазарев?
— Вероятно на средствата за масова информация ще бъде предадено специално съобщение, по което терористите на борда на танкера да разберат, че всичко е наред.
— Значи един от тях е тук в Израел? Няма да позволя на тези бандити да правят каквото си искат в страната ми! — рече министър-председателят. — Склонихме да приемем Мишкин и Лазарев, а не цяла терористична група. Искам терасата да се постави под внимателно наблюдение. Ако нашите сили за сигурност забележат, че украинците правят знак на някого от зяпачите, искам той да бъде проследен и след като потвърди на приятелите си от „Фрея“, че всичко е наред — арестуван.
На борда на „Фрея“ минутите се нижеха мъчително бавно. На всеки четвърт час Ендрю Дрейк включваше портативния си транзистор и слушаше новините по „Гласът на Америка“ или по Би Би Си. Радиостанциите съобщаваха, че самолетът с двамата терористи още не е излетял. Механиците още поправяли повредения двигател на „Домини“.
Малко след девет часа четиримата репортери, посочени от Дрейк, бяха допуснати в базата и отведени от двама военни полицаи в офицерската столова, където им бе предложено кафе и сладки. Военните им предоставиха директни телефонни линии за връзка с кореспондентските бюра на четирите радиостанции в Берлин, откъдето репортажите щяха да бъдат излъчени пряко в ефир. Никой от четиримата журналисти не видя Адам Мънроу, който телефонираше в Лондон от кабинета на началника на базата.