— Отлетели са за Израел — каза той на капитан Ларсен. — След четири часа ще са в Тел Авив. Ако всичко върви добре, няколко часа след това ние ще напуснем „Фрея“. Военните ще дойдат, ще ви освободят и ще се погрижат за ръката ви. Ще си получите обратно кораба заедно с целия екипаж… Би трябвало това да ви радва.
Норвежецът бе отпуснал гръб на облегалката на стола си. Под очите му имаше тъмни сенки, но той не искаше да достави на младия си похитител удоволствието да го види заспал от умора. Капитанът нямаше да се успокои, докато експлозивите не бъдат обезвредени и последният терорист не напусне палубата на кораба му. Той усещаше, че скоро може да припадне. Ужасната режеща болка в ръката му се бе превърнала в тъпо пулсиране, което стигаше чак до гърба му. Погледът му бе замъглен от изтощение. Но той упорито държеше очите си отворени.
Ларсен погледна украинеца с омраза и презрение.
— А Том Келър? — попита го той.
— Кой? — не го разбра Дрейк.
— Моят трети помощник-капитан, когото застреляхте на палубата в петък сутринта.
Дрейк се засмя.
— Том Келър е долу при останалите — отвърна той. — Разиграхме малко театър. Един от моите хора облече униформата на Келър и наужким го застреляхме. Патроните бяха халосни.
Норвежецът изсумтя. Дрейк го изгледа с любопитство и донякъде с възхищение.
— Спечелих и затова ще проявя щедрост — рече той. — Поставих на колене цяла Западна Европа. Тя изпълни всички мои искания, но ти едва не ме победи. Слава Богу, че командосите няма откъде да разберат, че в шест часа тази сутрин ти унищожи детонатора. Ти си смел човек, Тор Ларсен. Имаш ли някакво желание, което бих могъл да изпълня?
— Не искам нищо друго, освен да се махнеш от кораба ми! — каза Ларсен.
— Съвсем скоро и това ще стана, капитане.
Високо в небето над Венеция подполковник Джарвис промени курса с няколко градуса на изток и сребърната реактивна стрела пое през Адриатическо море към Израел.
— Как са пътниците? — попита той.
— Седят си кротко и гледат красотите през илюминаторите — отвърна му сержантът от военната полиция.
— Дръж ги под око, че предния път, когато са се возили на самолет, са застреляли капитана.
Сержантът се засмя.
— Добре, ще внимавам — обеща той на пилота.
Помощник-пилотът почука с пръст по разгърнатата на коленете си карта.
— Остават ни три часа до кацане — каза той.
Радиопредаването от базата в Гатов бе чуто и в други държави. В Москва новината за излитането на Лазарев и Мишкин бе преведена на руски и докладвана на двамата мъже, които обядваха в един луксозен апартамент на „Кутузовски проспект“ малко след четиринадесет часа местно време.
Маршал Николай Керенски прочете съобщението и удари с месестия си юмрук по масата.
— Германците и англичаните са клекнали! Освободили са ги! Двете еврейчета пътуват към Тел Авив!
Ефрем Вишнаев взе листа от ръката на военния и мълком прочете написаното. После се усмихна хитро.
— Тогава довечера ще представим пред Политбюро полковник Кукушкин и той ще разкаже на другарите онова, което знае. Това ще е краят на Максим Рудин — каза той. — Без съмнение той ще получи вот на недоверие. Още днес преди полунощ Съветският съюз ще е наш, Николай! А след година — цяла Европа!
Маршалът наля две големи чаши със „Столичная“. Бутна едната към идеолога на партията и вдигна другата.
— За победата на Червената армия!
Вишнаев рядко пиеше водка, но случаят си заслужаваше. Той също вдигна чашата си:
— За тържеството на комунистическите идеи в цял свят!
19.
От 16,00 до 20,00 часа
Когато наближи брега, близо до град Хайфа, малкият „Домини“ за последен път обърна носа си и промени курса, като започна да се спуска откъм сушата право към главната писта на летище „Бен Гурион“.
Колесникът му опря в бетона точно четири часа и половина след излитането. Беше шестнадесет и петнадесет западноевропейско време, осемнадесет и петнадесет — израелско.
Откритата тераса за посрещачи бе претъпкана с народ. Не се случваше често в държава като Израел, където обезпечаването на сигурността се е превърнало почти в мания, да се допускат гражданите свободно да наблюдават подобен спектакъл.
Въпреки исканията на терористите около терасата и в сградата на летището да няма полиция, хората от Специалния отдел на израелската полиция бяха навсякъде. Някои от тях бяха облекли униформи на държавната компания „Ел Ал“, други продаваха безалкохолни напитки или метяха тротоара пред сградата на летището, трети седяха зад воланите на подредените пред изхода таксита. Инспектор Аврам Хирш се беше настанил в едно пикапче, пълно с вестници, което снабдяваше будката в централната зала на летището.