За съжаление нямаше време да размишлява върху загадката.
— Хайде, разкарайте поне този череп — нареди Райън. — С кутиите ще се оправим после. Искате ли хората ми да ви помогнат?
Ханк се изправи доста рязко.
— Не. Ще се справим и сами.
Маги кимна и двамата застанаха от двете страни на златния тотем. Тя протегна ръце и пръстите й спряха на милиметри от дългите зъби.
— Ще го поема отпред. Ти поддържай тила, Ханк. Броя до три. Вдигаме го и го слагаме в контейнера.
— Дадено.
Двамата посегнаха към артефакта. Маги хвана там, където кучешките зъби се свързваха с черепа. Пръстите й едва успяваха да ги обхванат.
— Едно, две… три.
Вдигнаха черепа едновременно. Оказа се много по-тежък, отколкото беше очаквала, въпреки златото. Усети, че нещо вътре се движи, сякаш беше пълен с пясък. Любопитството я загложди, но всички по-нататъшни изследвания трябваше да почакат. Запристъпваха настрани във валса на работника към отворения контейнер и поставиха черепа в него. Той потъна дълбоко в предпазната пяна.
Изправиха се и се спогледаха. Ханк изтри ръце в джинсите си и я погледна в очите. Той също го беше усетил. Не само движещия се пясък, но и нещо още по-странно. Тук бе горещо и тя беше очаквала черепът да е топъл. Но въпреки високата температура повърхността му беше студена.
„Адски студена…“
Прочете тревогата в очите на Ханк. Отговаряше на нейната собствена.
Преди някой от тях да успее да каже нещо, Райън затръшна капака над съкровището и посочи към изхода.
— Хората ми ще изнесат черепа от пещерата. По-нататък си се оправяйте вие.
12:12
Приклекнала, Каи наблюдаваше парада през полето от мумии. Водеше го някаква възрастна жена с коса, прибрана под широкопола шапка. Следваха я трима войници от Националната гвардия. Двама мъкнеха зелен пластмасов сандък.
„Златният череп“ — помисли си тя.
Изнасяха го, точно както й беше казано, че ще стане. Като че ли всичко вървеше по план. След изнасянето на черепа щеше да остане сама в залата. Щеше да постави експлозивите, да изчака падането на нощта и да се измъкне. Щом пещерата опустееше, щяха да я взривят и да погребат отново предците си. УАХАЯ щеше да постигне целта си. Коренните американци нямаше вече да искат разрешение от правителството, особено за такива основни права като това да погребват покойниците си.
Загледа се във високия мъж, който вървеше последен и раздразнението пак пламна в нея. Познаваше го, повечето коренни американци го познаваха. Професор Хенри Канош беше противоречива фигура за племената и предизвикваше бурни реакции. Никой не оспорваше, че е пламенен защитник на суверенитета на индианците, дори според някои усилията му бяха довели до увеличаването на териториите на резерватите в западните щати с цели десет процента. Но подобно на повечето свои предци, той беше приел мормонската вяра и бе обърнал гръб на старите традиции, за да се присъедини към религиозна група, която някога бе преследвала и избивала индианците в Юта. Това само по себе си го правеше нежелан сред по-традиционните членове на местните племена. Беше чула веднъж Джон Хоукс да го нарича „индианския чичо Том“.
Когато групата стигна водещия към изхода коридор, професор Канош посочи назад и каза:
— Докато не се оправим с това, никой да не споменава за златото в онези кутии. Нито дума. Остава само да предизвикаме и златна треска тук.
Каи наостри уши. Злато?
Беше й казано, че единственото злато тук е покритието върху праисторическия череп. УАХАЯ бяха склонни да позволят изнасянето на тотема. Артефактът трябваше да бъде изложен в Музея на коренните жители на Америка, така че всичко беше наред. Освен това, ако експлозията погребеше златния череп заедно с мумифицираните тела, някой можеше да се изкуши да го потърси и отново да наруши покоя на предците им.
„Но ако долу има още злато…?“
Изчака другите да изчезнат в коридора, стана и нарами раницата. Тръгна предпазливо между телата към втората зала. Трябваше да провери лично. Ако там имаше скрито злато, това променяше всичко. Подобно на черепа, подобна златна жила можеше да накара куп иманяри да се втурнат да копаят.
Трябваше да научи истината.
Забърза към втория коридор и докато хлътваше в тъмното му гърло, я споходи друга тревожна мисъл. При наличието на още злато тук стражите със сигурност щяха да се върнат да го охраняват, което щеше да затрудни плановете й за бягство. Ако я хванеха, как можеше да обясни какво е правила тук с цяла раница пластичен експлозив? Щеше да прекара години, ако не и десетилетия зад решетките.