Източникът й вече се виждаше между дърветата долу — малко поточе, ромолящо по скалистото дъно.
— Ама как вони — каза Чарли и сбърчи нос. Стигна до потока, клекна и топна пръст във водата. — Гореща е. Някъде наблизо има геотермален извор.
Трент не беше особено впечатлен. Планините наоколо бяха пълни с такива извори.
Чарли се изправи и каза:
— Тук трябва да е.
— Защо?
— Горещи места като това са свещени за моите хора. Затова е съвсем логично да го изберат за важно гробище. — Чарли тръгна, като прескачаше от камък на камък. — Хайде. Близо сме.
Тръгнаха срещу течението. С всяка крачка въздухът ставаше по-топъл. Миризмата на сяра пареше очите и ноздрите им. Нищо чудно, че никой не беше открил това място.
Очите на Трент се насълзиха и му идеше да се върне, но Чарли изведнъж спря, после се завъртя в кръг, вдигнал телефона си подобно на някакъв скрижал, и направи справка с картата, която бе отмъкнал от спалнята на дядо си.
— Стигнахме.
Трент се огледа. Не виждаше никаква пещера. Само дървета и още дървета. Горе снегът беше започнал да покрива високите места, но тук ръмеше противен дъжд.
— Входът трябва да е някъде тук — промърмори Чарли.
— Или пък е просто измислица.
Чарли прескочи потока и започна да мачка папратите от другата страна.
— Дай поне да поогледаме.
Трент направи не особено ентусиазиран опит от своята страна, като се отдалечаваше от водата.
— Нищо не виждам! — извика той, когато стигна гранитната стена. — Защо просто не…
И тогава го видя — с периферното си зрение, докато се обръщаше. Приличаше на поредната сянка по отвесната скала, само дето ветрецът в клисурата разлюляваше клоните и караше сенките да се движат.
Тази обаче не се движеше.
Пристъпи напред. Входът на пещерата бе нисък и широк, приличаше на уста, замръзнала във вечно намръщено изражение. Отваряше се на четири стъпки нагоре по скалата, скрит от издадена каменна устна.
Плясък и ругатня обявиха пристигането на приятеля му.
Трент посочи.
— Значи наистина съществува — каза Чарли. За първи път в гласа му се долавяше колебание.
Дълго останаха неподвижни, вперили погледи в отвора. Спомняха си историята за пещерата. Бяха твърде изнервени да продължат, но пък и изпълнени с прекалено много мъжкарска гордост, за да се откажат.
— Е, влизаме ли? — попита накрая Трент.
Думите му сложиха край на безизходното положение.
Чарли изправи гръб.
— Че как, разбира се, че влизаме.
И преди да са изгубили кураж, пристъпиха към скалата и се изкачиха на устната. Чарли извади фенера си и света в тунела. Стръмният коридор се губеше дълбоко в планината.
Чарли пъхна глава вътре.
— Дай да намерим онова съкровище!
Трент го последва, окуражен от наперения му тон.
Коридорът бързо се стесни и се наложи да продължат един след друг. Вътре въздухът бе още по-горещ, но поне беше сухо и не вонеше толкова.
Докато се промушваше през един особено тесен проход, Трент усети нагорещения гранит през якето си.
— Господи! Тук е като в някаква проклета сауна.
Лицето на Чарли лъщеше.
— Или като колиба за изпотяване. Нищо чудно моят народ да е използвал пещерата точно за това. Бас ловя, че горещият извор е точно под краката ни.
Думите му изобщо не се харесаха на Трент, но вече нямаше връщане.
След още няколко крачки коридорът ги изведе в ниска зала с размерите на баскетболно игрище. Точно пред тях в скалата зееше груба яма. Гранитът беше черен от древните огньове.
Чарли посегна слепешком към ръката на Трент. Хватката му бе като менгеме, но въпреки това ръката му трепереше. И Трент разбра защо.
Пещерата не беше празна.
Покрай стените и по пода имаше тела, мъжки и женски, някои седнали с кръстосани крака, други паднали на една страна. Кожата беше изсъхнала до кост, очите бяха хлътнали в очните кухини, устните се бяха разтеглили, за да оголят пожълтели зъби. Всички бяха голи до кръста, дори жените, чиито изсушени гърди бяха прилепнали към гръдния кош. Няколко тела бяха с украса от пера на главите или огърлици от каменни мъниста и сухожилия.
— Моят народ — промълви Чарли с треперещ от благоговение глас, докато пристъпваше към една от мумиите.