Да се плисне киселина в цевта на оръдието, бе добра идея и щеше да даде резултати, но бе твърде опасно да я носят в големи количества. Точно пресметнати заряди също биха свършили работа, но нямаше да имат време да ги разставят както трябва, а и по-голямата част от оръдието щеше да остане незасегната. Плазмената резачка също вършеше работа, но отново отнемаше много време.
Обмисляха възможността да го поразят с радиоактивни елементи, но Лонсдейл възрази, че Куинтана пак ще го използва — щеше да пострада само „прислугата“. Губернаторът не бе известен с грижите си към работната сила.
— Това, което трябва да направим, е да подкопаем вярата им в самото оръжие — замислено произнесе Мори веднъж на поредното заседание.
Фицдуейн веднага наостри уши.
— Обясни ни идеята си!
— Да речем, че повредим някак оръдието… Какво става? Лошите започват да си мислят, че щом си струва да се повреди, значи си струва и да се поправи. От друга страна, ако успеем да сторим нещо на оръдието… така, че то да откаже по време на изпитанията, Куинтана вероятно ще помисли, че от тази идея нищо не излиза. Ще избеси учените и ще се върне към по-нормален бизнес, като например да си купи още няколко танка или пък да трови водоизточници. Психологическият елемент в борбата срещу тероризма е военен способ, който не бива да забравяме.
Фицдуейн го гледаше с блеснали очи.
— Мори, ти си най-прекрасното копеле, с адски гадно съзнание. Обади се в Ливърмор и дари на Джагър златната си идея. Мисля, че май се добрахме до нещо.
Мори изглеждаше поласкан.
— До какво?
— Остави подробностите на Ливърмор — отвърна Фицдуейн. — Тях ги бива по тези работи. Ти само ги тласни в нужната посока. Мисля, че това ще се хареса на Джагър, такъв тип човек е.
— Една подробност — вметна Мори. — Четох я в отчетите на Ливърмор. Първата водородна бомба през 1953-а имала сила само да пораздърпа малко върха на стометрова кула. Втората не била по-силна. А я ги погледни докъде са стигнали оттогава.
Фицдуейн се усмихна.
— Обаче два последователни отказа по време на изпитанията ще бъдат напълно достатъчни! Бягай, Мори! Веднага! Нямаме никакво време.
Фицдуейн чукна един клавиш на компютъра и се облегна назад. Лазерният принтер тихо бръмна и след малко от него се подаде лист хартия. Цикълът продължи, докато накрая на подноса се събра тънка купчинка листове.
Фицдуейн ги взе, защипа ги с кламер и ги подхвърли на Килмара.
— Това е — каза той. — Готов съм с избора на хората и по-голямата част от подготовката е приключила. Остава едно учение на Националния тренировъчен полигон и потегляме. Колкото до супероръдието, все още нямаме представа какво да го правим. От Ливърмор ме уверяват, че вече имали решение на въпроса, но трябвало да свършат още една-две работи. Джагър щял да ни настигне, докато се въргаляме из прахоляците на Мохаве. Вика, че щял да си спести пътуването, съвсем близо е до Ливърмор.
Килмара внимателно прочете списъка и вдигна глава.
— Виждам едно мексиканско име.
Фицдуейн кимна.
— Ернесто Роблес, от Делта. Роден е в Мексико, но вече е американски гражданин. Добър човек, колкото до това, как се чувства, имал убити приятели във Файетвил. Иска да си разчисти сметките.
— Като нахлуе в Мексико? — настоятелно попита Килмара.
— Той не смята това за нахлуване — отвърна Фицдуейн. — За него това е операция с цел спасяване на заложник, която случайно трябва да се проведе на мексиканска територия. При успех правим услуга на мексиканците. Щях да се чувствам по-сигурен, ако бяхме взели някой мексикански поданик, но това е политически невъзможно. Така че престани да бъркаш лайната!
Килмара се засмя.
— Да не миришат, а? — подхвърли той и отново прегледа документа. — Бая огнева мощ си събрал за групичка от петнадесет души. Честно казано, не съм виждал такова нещо. Ще можеш да се оправиш с почти всичко от пехота и танкове по земята, освен това имаш и добра противовъздушна защита. Обаче ще се хванеш за мустака, ако те сгащят някъде и те запукат с артилерия. И именно там ще си проличи липсата на тежка броня по гънтраковете.