Тя потрепери. Обзе я отчаяние, но веднага след това то се отдръпна така внезапно, както бе дошло.
„Ще живея. Детето ни ще живее. Хюго ще дойде. Изглежда невъзможно, но ще дойде.“
Реймън стоеше неподвижен и я наблюдаваше. Надзирателят си играеше с нея. Напомняше й за котка, а тя бе мишката — с вързани очи и окована. Е, сигурно и за котката не бе кой знае колко забавно. Защото истинската мишка може да ходи, може да се опитва да избяга. Разбира се, такива опити са безнадеждни, но поддържаха духа на играта. А както бе окована, тя не можеше да направи нищо. Той дори не можеше да я види както трябва. Очите й все още бяха покрити с широк скоч.
Изглежда, Реймън четеше мислите й.
— Катлийн — обади се той, — казах, че ти нося добри новини. Говорих с Ошима. Тя се съгласи да ти махне превръзката, но при определени условия. Има нещо, което тя иска да видиш.
Катлийн се усмихна слабо.
— Не те разбирам, Едгар. Какво иска Ошима да видя?
— Екзекуция — отвърна Реймън.
19.
В операцията имаше една подробност, която тревожеше Фицдуейн.
Агентът на японската Коанчо беше все още внедрен в Дяволската стъпка. Когато щурмовият отряд влезеше в действие, земята щеше да бъде застлана с трупове. Щеше да е тъмно, а в програмата им бе заложено да убиват без каквото й да е колебание. Агентът щеше да стане на кайма, освен ако не бе предварително уведомен, а след това изтеглен от играта заедно с отряда — едно опасно усложнение в рискованата акция. Но за този човек си заслужаваше да опитат. Смелостта и инициативността на Хори-сан бяха изключителни. Той извършваше дръзка разузнавателна дейност, като в същото време излагаше живота си на страшна опасност. Рейко Ошима в момента бе безспорно най-жестоката терористка на свобода, а животът на Хори непрекъснато бе под неин контрол. Той бе много смел човек. При това беше колега на Чифуне, а Фицдуейн й бе задължен. Съдбата на Хори не биваше да се оставя на случайността!
Проблемът бе да се балансира рискът. Успехът на акцията се крепеше на изненадата. Предварително да се внедри някой в обкръжението на терористите означаваше поемане на риск от преждевременно разконспириране. Само една погрешна стъпка — и операцията се проваляше. Струваше ли си да се спасява Хори?
Нещата при Катлийн стояха по друг начин. Знаеха къде е и щяха лесно да я познаят. Хори, въпреки че снимката му бе раздадена на всеки от екипа, в броените секунди, с които разполагаха, щеше да изглежда като един от другите терористи. Особено ако спеше по очи върху възглавницата или пък носеше една от черните качулки, дето мнозина слагат нощем на пост за маскировка и за защита от студа на пустинния въздух.
Чифуне се бе заклела да се вмъкне, без да бъде забелязана. В един забутан кът на Националния полигон бе построен груб макет на лагера на терористите и тя бе успяла шест пъти поред, въпреки че лостовите бяха нащрек и бяха оборудвани с прибори за нощно виждане и топлинни детектори.
Но Фицдуейн все още се безпокоеше. Условието бе тя да се вмъкне само десет минути преди останалите. Така, ако нещо се объркаше, те пак можеха да предприемат мощна атака и вероятно щяха да постигнат целта си. Това обаче не му се нравеше. Целта му бе пълната изненада. Всичко друго просто би провалило мисията.
Най-правилното решение би било Хори, който и без това бе смел човек, да поеме своя дял от риска.
„Най-правилното“ или „най-ефективното“? Кой можеше да знае? Фицдуейн бе мислил да включи цялата бойна група в решаването на тази ключова дилема, но после бе променил решението си. Съществуваха някои последствия, които трябваше да се понесат лично.
На този етап избор не се предвиждаше — нито правилен, нито погрешен.
Понякога Фицдуейн се чудеше дали моралът и етиката изобщо имаха някакво значение, или бяха просто куп въображаеми понятия, пръкнали се в главите на учени, дето никога не са били на топа на устата.
Това обаче не го успокои особено. Уповаваше се на Камелот.
Въздушната база се намираше на юг от Лърейдоу, Тексас. Фицдуейн не попита за името й и дори не прояви интерес да узнае точното си местоположение. Това не беше от значение. Мислеше си за нещо друго.
Падаше здрач. Двата необозначени С 130 бяха натоварени и сега следваха нескончаемите проверки. Те бяха абсолютно безсмислени и излишни, но пък поне запълваха времето. И точно тогава, когато човек нямаше повече работа, идваха часовете за игра със страха.