— В SAS имат един такъв лаф — каза Фицдуейн, — викат му „Шибаните Пет П-та“!
— И какво означават те? — попита Килмара.
— „Правилното Планиране и Подготовка Предотвратяват Прецакването“ — отвърна Фицдуейн.
— Това звучи повече като девиз на семейство Фицдуейн — усмихна се Килмара — или може би значи: „Не давай на живота шанс да ти омръзне!“.
Фицдуейн се засмя.
— Понякога ми се ще да му бях дал този шанс — каза той.
Генерал Килмара хвърли продължителен поглед към приятеля си.
— Та как, казваш, се развива Кокрейн?
— Ами не ми е напълно ясен — Фицдуейн се замисли. — В началото доста се натягаше. Безупречно упорит войник, който си усложнява живота с трудно изпълними заповеди. След като убиха Зара и Дан Уорнър и го поканих да се включи, той се промени. Сега е един от екипа, при това наистина много добър. Бог да е на помощ на врага.
— Едва ли ще е — каза Килмара. Позамисли се малко, преди да продължи, а когато го стори, вече се усмихваше. — Без да я заслужаваш, все пак си мисля, че помощта му няма да ти е излишна.
Фицдуейн бе готов да парира с язвителен контраудар хапливата задявка на Килмара, но долавяйки у него явните признаци на нетърпение, само си позволи да промърмори:
— Чудя се само кой ли ангел бог би назначил на поста военен аташе към задачата ни?
— Казах на един общ приятел — заяви Килмара, — че си под пара, тъй като ти предстои да се справяш с определени опасности, но че се надявам с неговата помощ да успееш. Макар че този приятел изобщо не отговаря на представата ми за ангел. Представлява една мустаката грамада с бернски акцент, дето може с нож да го режеш. Но взе, че се писа доброволец и сега командва втория С 130 вместо Кокрейн. Стори ми се разумно някой там горе да бди над теб. Не би било зле това да е той… Господ, както казват във Форт Браг, е „десантчик“.
— Говориш ми за Мечката — въздъхна Фицдуейн.
Беше се запознал преди няколко години с величествения швейцарски детектив при необичайното преследване на терориста с прозвището Палача. Впоследствие Мечката бе помогнал да спасят Катлийн от едно отмъщение на терористи, водени от Рейко Ошима.
— Същият — каза Килмара. — Зная, че не ти се щеше да го молиш, за да не му нарушиш домашния уют в Берн, но не трябва да забравяш, че и той е в черния списък на Ошима. Когато ти обезвреди Палача, той също бе там и едва ли би му харесала идеята да се превърне в мишена на отмъщението. Би желал да бъде първи на ход. Освен това ти е приятел.
Фицдуейн извърна глава, за да изтрие очи или просто заради пушилката. Тази част от Тексас определено бе прашна.
Свери си часовника и се отправи към бараката за инструктаж.
Екипът на „Шедоу“34 се бе събрал вътре в полукръг. Заедно с него сега наземните сили наброяваха шестнадесет души.
— Последен инструктаж — каза той.
Килмара наблюдаваше бойната група на Фицдуейн. Имаха вид на хора, които влизат в заведение на самообслужване, без да са особено гладни. Едно обичайно действие… Но този път щеше да удари часът на истината. Не всички обаче щяха да го чуят, освен ако нямаха изключителен късмет. Вероятно някои ще загинат, със сигурност щеше да има ранени. Беше сигурно, че събитията в следващите дни завинаги ще променят живота им. Беше сигурно, че щяха да убиват себеподобни…
Килмара се опитваше да си представи взаимоотношенията сред хората на Фицдуейн. Те определено бяха над средната класа. По-възрастни и по-опитни от доста колеги, дори и от тези от елитните бойни части със специално предназначение. Освен това бяха сплотени и си подхождаха по националност и пол.
Или се справяш, или не — това бе простата формула. Изглежда, на никого не му пукаше дали си мъж, жена, или зебра.
Изявата бе всичко. „Да се справиш“ не значеше да си вземеш изпита с удовлетворителна оценка. Означаваше действие на високопрофесионално равнище, което бе наистина нещо рядко в обикновения живот.
Лий Кокрейн можеше да се окаже единственото слабо звено във веригата. Бог знае дали бойните му способности се бяха подобрили през последните няколко дни, но той все още си оставаше аматьор сред професионалисти. Никой не се съмняваше във всеотдайността му, но голият ентусиазъм, според Килмара, не бе достатъчен. Можеше да се обучиш на каквото си поискаш, но това бе несравнимо с онзи миг, когато наистина ти се наложи да избереш единствено правилния отговор от теста по оцеляване: „Убий или ще бъдеш убит.“ Тогава ентусиазмът не върши работа.