Колоната потегли. При зазоряване отрядът с особено назначение „Рапира“ сякаш бе изчезнал сред скалистите шисти от спечената червеникава глина на платото. Нищо не можеше да се види. Под маскировъчните платнища една четвърт от екипа даваше наряд при сензорите и другите прибори за пасивно разузнаване, докато останалите се хранеха, спяха и почистваха оръжията.
Жегата упорито се засилваше, докато по пладне цялото плато плувна в мараня. Облегнал се в сянката на борда на един гънтрак, Ал Лонсдейл отправяше поредната си благодарност към конструктора на тази машина за това, че я бе оборудвал с доста обемни водни резервоари. Ал бе обучен да оцелява с две канчета вода дневно, но в края на краищата, независимо от издръжливостта си, човек не можеше да се справи с обезводняването. Тук всеки гънтрак носеше вода, достатъчна за две седмици. Това бе една от екстрите при служба в спецчастите. Отвътре резервоарите бяха разделени на секции, за да не се чува плискането на водата при поход.
В далечината прелетя един патрулен хеликоптер, засечен от ракетно звено „Старбърст“ и един от SAS зад 12.7 мм шестцевна картечница GECAL — за всеки случай. Пилотът летеше право като по конец на не повече от 1000 м. Явно не му пукаше. Голям късмет извади, не ще и дума.
— Каква проклета дупка — каза Лонсдейл, като избърса лицето си с пешкир и го провеси на врата си. — Нито хора, нито вода, нито растителност. Само слънце като пламък от ада, змии, скорпиони и терористи. Нищо чудно, че я наричат Дяволската стъпка. Рогатият сигурно би се чувствал тук като у дома си.
— Забрави да споменеш нефта — прозя се сънливо Фицдуейн. — В Текуно няма нищо, но поне има нефт.
— Нефтът и сатаната, изглежда, са ортаци — провлече лениво Лонсдейл. — Това е прозрението ми за днес.
Фицдуейн не отвърна. Беше заспал.
Въздушна база Мадоа Лекуно, Мексико
Голото тяло на генерал Луис Бараган бе неотзивчиво към ласките на Рейко Ошима. Езикът й обходи слабините му и прокара малки мокри следи през обилното му и вече доста влажно срамно окосмяване, но без никаква видима полза. След няколко дни супероръдието можеше да е в готовност за пробен изстрел, но собственото оръжие на Бараган бе свело мерник в очакване на подкрепления.
Той лично бе на мнение, че е преизпълнил задължението си. Облада я на два пъти през последните три часа и я докара по различни начини до оргазъм. Това наистина би трябвало да е достатъчно за всяка една жена, но малко бяха нещата, които Ошима вършеше умерено.
Той се чудеше на възпитанието й. Какво бе накарало едно японско диване с буржоазен произход като Ошима да отхвърли общоприетите порядки и да прегърне една философия на разрушението с претенции за религия? След като поразмисли, той установи, че всъщност му е все едно. Беше доста горещо, а тя бе изключително явление в леглото при изпълнение на основното си предназначение. Това, че още седемгодишна бе прелъстена от своя учител, или каквото и друго да я е открехнало, нямаше особено значение. Вероятно бе само още един тежък случай на депресия. Цялото това японско чувство за дълг към обществото и принудителното стадно поведение беше повече от достатъчно да шашне всеки нормален човек. Нима Ошима бе превъртяла? Тя бе посвоему нормална и положително бе наясно с разликата между доброто и злото. Но определено бе изчанчена. С тежко душевно разстройство и с натрапчиви помисли.
Каквото и да вършеше Рейко, извърташе го все по този маниакален начин.
Порочна ли беше? От гледна точка на буржоазния морал това бе вън от съмнение. Затова пък беше страхотно парче в леглото. А в тази жега по пладне какво друго му остава на човек, ако не се брои почивката. Дори пред себе си той не искаше да признае, че точно в този момент би предпочел да избере почивката.