Необходимо беше да отвлече вниманието й, тъй като Ошима бе на път да отнесе някои части от тялото му, към които бе особено привързан. Тя притежаваше език от кадифена шкурка, желание за полов маратон и силата да го издържи докрай. За щастие обаче имаше и силно развито чувство за отговорност, стигащо до абсолютни крайности. А генерал Луис Бараган, поне формално, бе неин шеф.
Само да й намекнеш за някаква задача — и тя вече е готова да я изпълни. Разбира се, имаше си своя дългосрочна програма, но засега вършеше отлично това, за което бе наета. За по-сигурна охрана в Стъпката не можеше и да се мечтае. Единственият пропуск се оказа Патрисио Никанор, но това бе грешка на Бараган. Да наеме на работа зарист! Но кой да предположи такъв идиотизъм в собствената си фамилия?
Ошима обаче спаси положението, преди още да стане белята. Невероятно ефикасен изпълнител. Трудно обуздаема, но си заслужаваше усилията. Проблем си оставаше връзката на Ошима с Едгар Реймън. И двамата бяха крайно необходими за довършването на проекта, но всъщност, докато уменията на Ошима при осигуряване на охраната бяха изключително полезни, то научните познания на Реймън бяха просто незаменими.
Без Реймън не би бил възможен целият проект „Дяволска стъпка“, а без оръжие като супероръдието откъсването на Текуно от Мексико щеше да бъде много по-рисковано. Супероръдието означаваше, че биха могли да покажат на Мексико сити един голям среден пръст. Текуно би се превърнал в независима държава, а оттам нататък се разкриваха неограничени възможности. Огромни печалби от нефт, от наркотици, от фалшифициране и пране на мръсни пари, от оръжейна търговия, от бързо разрастване на бизнес с пиратски софтуер и подправка на маркови стоки. Съществуваха толкова много възможности за изгода, ако управляваш сам собствена държава. Защото кой би посмял и с пръст да те пипне, щом ти си законът.
Бог бе свидетел, че мексиканският елит отдавна доказа точно това. Разбира се, като цяло населението не бе облагодетелствано, но всъщност на нито един умен човек не му пукаше за масите. Винаги трябваше да има шепа хора, които да управляват и просперират — а генерал Луис Бараган възнамеряваше да стане един от тях — докато останалите са овце за стригане.
Идеализъм ли? Да, но само ако бе буржоазно пубертетче. Реализъм! Ето с какво се съобразяваха повечето хора.
Бараган считаше себе си за реалист. Не бе бунтар като зет си Диего Куинтана, нито фанатик като Ошима, нито извратен гений като Реймън. Той просто бе едно алчно и властолюбиво копеле, което довеждаше нещата докрай. Светът се управляваше от реалисти като него.
Което пак му напомни за Реймън. Междувременно Ошима бе преминала от упражненията с език към устните ласки. Точно сега темата за учения даваше пълна гаранция за отвличане на вниманието й от самия него. Още повече поради обезпокоителните признаци, че веднъж заела се с орален секс, тази жена едва ли би се спряла.
— Ошима-сан — каза Бараган, — има неща, които трябва да обсъдим. Съжалявам, но нямаме време, а е нужно да прегледаме доста въпроси.
Ошима вдигна глава. Имаше вид на животно, помисли си той, което са откъснали от хапката му. Един пластичен хирург би заличил до минимум следите от белезите й. В този им вид тя обаче си ги носеше като ордени за храброст, при това със събрана отзад дълга черна коса, за да се види всяка подробност. Тя представляваше едновременно плашеща и еротична гледка. Устните й бяха сочни, а кожата на лицето и на тялото й лъщеше от пот. Зъбите й — бели и остри. Сенките му напомняха за кръв. За щастие това бе само една илюзия. Ако имаше кръв, то тя би била неговата, а не искаше и да си го помисли.
След кратко колебание тя се надигна от своя край на леглото и като седна със скръстени нозе, впери поглед в него. Напълно гола, беше неустоима гледка, така както седеше в предизвикателно сексапилна поза, изложила всичко на показ. Гърдите й бяха твърди, с щръкнали зърна. Беше в превъзходно физическо състояние за възрастта си, а би могла да е баба, му мина през ум. Невъобразимо! Дали Ошима някога бе раждала? Едва ли. Но миналото й си оставаше загадка, за която тя никога не споменаваше.
— Реймън ме притеснява, Рейко — каза сега с по-мек тон, след като разбра, че бе привлякъл вниманието й. — По-точно, безпокои ме твоето отношение. Остава ни по-малко от седмица, залогът е висок, а ти още ми въртиш номера с него. Или греша?