Един такъв удар малко ще укроти всепоглъщащата я понякога ярост, а фактът, че е нанесен от самата нея, ще я утвърди още веднъж като фактор в тероризма, с който трябва да се съобразяват. Тя би могла да се завърне в Япония и към нея биха се присъединили още последователи. Системата бе скапана и щеше сама да тупне в краката й като гнил плод.
Първият изстрелян от супероръдието снаряд трябваше да е пробен. Е, нямаше да бъде такъв… Вместо него щеше да бъде изстрелян малък снаряд, руско производство, насочен точно към онзи район във Вашингтон, известен под името Хълма. Бойната глава не бе ядрена, а и нямаше нужда. Все пак тя бе в състояние да нанесе поражения в жива сила, съизмерими с тези от Хирошима.
Японските политици, подчинени от половин век на волята на Америка, щяха да надигнат вой до небето и да завъртят опашки в показен дипломатически жест на съпричастност. Хората в Япония обаче щяха да я подкрепят. Те не бяха забравили, те никога нямаше да забравят.
Рейко Ошима никога нямаше да им позволи да забравят. Тя се изтегна в леглото. Генерал Луис Бараган продължи да хърка. Той посвоему не е лош, помисли тя. Но не можеше да става и дума за сравнение с единствения човек, когото изобщо бе обичала някога — терориста с прозвището Палача. Но любимият й бе мъртъв и оттогава реши да не допуска никого близо до себе си. Скоро и Бараган щеше да умре.
Бяха я учили, че в този занаят приятелите са тези, които те предават, и тя не бе забравила този урок. Вътрешният кръг на терористите от Яибо редовно бе подлаган на чистки. Този ефикасен метод го практикуваха оцелелите терористки лидери и диктаторите. А Сталин, който бе извършил най-големите чистки, бе умрял в леглото си.
Изглежда, бе някакъв парадокс, но за да оцелееш в света, който тя бе избрала, трябваше да избиеш приятелите си. Най-добре бе, когато смъртта обслужваше определена цел. Бараган бе прав — засега Реймън трябваше да бъде коткан, което означаваше, че жената на Фицдуейн не биваше да пострада физически. Затова пък би било забавно да се види как би реагирала на екзекуцията — нещо, което тя не би понесла. Това ще я потресе и евентуално ще я тласне в прегръдките на Реймън — едно своеобразно малко отмъщение.
Кой да бъде екзекутиран? Никакъв проблем. Кой бе й служил най-добре и най-вярно? Кой й бе помогнал, след като се бе измъкнала от Токийския залив?
Хори щеше да умре. Не заслужаваше смъртта, но събитията сочеха, че най-вероятно той би я предал, като най-близък. Съвсем отскоро Джин Ендо завладя не само леглото, но и мислите й. Млад и предан, беше се представил добре в Съединените щати. Но вече си изпяваше песента, винаги имаше и други като него. Ендо-сан също щеше да загине, но може би не в този момент.
Не, засега Хори щеше да умре сам.
Близо до Дяволската стъпка, Текуно, Мексико
— Ето го и небесното ни око — каза Чък Фрийман, един от контингента на Делта, залепил очи към мощен бинокъл. — Вижте го само как каца копелето. Кълна се, че Калвин първо е полетял, а после е проходил.
Фицдуейн се усмихна и вдигна бинокъла си за нощно виждане в указаната от Чък посока. Точно навреме, за да види как Калвин изпълнява едно от прословутите си приземявания. Летецът се възползва докрай от подемните свойства на двустенното крило и много ниската инерционна скорост на делтаплана и не толкова приземи, колкото спусна малкия летателен апарат след едно деликатно планиране при изключен двигател. Със силно намалена от челното въздушно съпротивление скорост, делтапланът пропълзя само няколко метра, преди окончателно да спре.
Явно напразни са били тревогите на Фицдуейн за възможността за излитане и кацане в условията на силно пресечена местност. Калвин бе в състояние да излита и каца почти отвсякъде. Решението да вземат микролета се бе оказало правилно. Картите и сателитните снимки не им вършеха работа при по-незначителните подробности на терена и в няколко случая разузнаването от въздуха им помогна да заобиколят препятствията. Гънтраковете можеха да се справят с повечето терени, но рововете, проломите и сухите речни корита създаваха затруднения. Разбира се, с лебедковия механизъм за самоиздърпване можеха да се преодолеят дори почти отвесни повърхности. На всяка машина бе монтирана лебедка с четиридесет и девет метрово въже, но издърпването или спускането им се извършваше досадно бавно, а губенето на време бе лукс, какъвто „Рапира“ не можеше да си позволи.