Наричаха ги манга. Беше трампил цял куп от тях за хашиш с един от Яибо.
— Ахмед! — извика повторно постовият.
Ахмед вдигна глава от комиксите и в същия момент черепът му се разпадна на дребни частици, които, отразени в обилната светлина на портала, затанцуваха като кървави снежинки. Странно защо, те не заваляха, а се разпиляха напосоки. На всичко отгоре в метеорологичната прогноза не се споменаваше нищо за снеговалеж.
На постовия му падна първо челюстта, а след това и туловището. Докато се гърчеше в конвулсии върху земята, в тялото му избухна още един заряд.
Облечени в черно фигури се стрелнаха напред и след част от секундата постовият Яибо от вътрешния периметър лежеше безжизнен по гръб. Две черни фигури се вмъкнаха в караулното помещение, където спяха шестимата свободни от наряд часови. Приключиха с тях за седем секунди.
Сега цялата група бе в базата с казармените помещения на Яибо. В един от прозорците, зад който се намираше дежурният радист, светеше оранжева светлина. Всичко друго тънеше в мрак.
След подаден с ръка знак се чу слабо прищракване и електрозахранването в сградата бе прекъснато. Секунди след това радистът излезе с кротка, тиха псувня на уста, за да не се върне никога вече. Реши, че шибаният генератор пак върти номера, но след като видя светлините във вътрешния периметър, се сети за главния бушон. Обърна се тъкмо когато му запушваха устата и носа и му издърпваха главата назад. Собствената му инерция довърши работата на острието. Докато с все още туптящо сърце го полагаха мъртъв на земята, той безуспешно направи опит за имитация на слабия звук от лека гаргара.
Щурмовата група се раздели на два тричленни екипа, които едновременно нахлуха в двата етажа.
Фицдуейн бе избрал позиция на обратния склон на един нисък хълм с изглед към входа на главния лагер.
Двете временно изоставени машини на щурмовата група бяха укрити наблизо. За да ги намерят, екипажите трябваше да прекосят околовръстното шосе. Денем, когато шосето бе оживено, щеше да бъде рисковано, но сега, по това време на нощта, нямаше да има проблеми.
Фицдуейн наблюдаваше със смесени чувства навлизането на бойните единици. Границата между безгрижието и смелостта при нападението на спецсилите бе невидима, а принудата да остави другите да си трошат главите в стената, докато той самият стои в резерва, не го удовлетворяваше. От друга страна, хората, които бе подбрал, бяха по-млади и по-добре подготвени за изпълнение на дадената задача. А и работата на командира се състоеше в това да наблюдава гората, а не да се губи сред дърветата. И все пак, въпреки рационалните доводи, с които се утешаваше, му беше непоносимо трудно да чака отвън.
Той завъртя FLIR-a, но засега нищо необичайно не се забелязваше. Обсегът на силно увеличаващия прибор за дневно и нощно виждане бе вдигнат над билото на хълма. Чувстваше се като подводничар, наблюдаващ през своя перископ. Стив Кент — механик-водачът му, седеше до него.
Лий Кокрейн, неговият заден бордови мерач, който се бе оказал учудващо добър при стрелбата с GECAL, лежеше на четиринадесет метра в една ямка на билото и наблюдаваше шосето.
На Фицдуейн му липсваше летящото „Небесно око“. Калвин би могъл да го предупреди за евентуално приближаване на машини от север, но не би могъл да види идващите от юг, тъй като бе далеко над летището. Животът все пак бе компромис. Тежковъоръжените хеликоптери бяха най-смъртоносната непосредствена заплаха и ако той би могъл да я премахне, измъкването би било много по-безопасно. Той фокусира FLIR-a върху казармите на Яибо. На първия етаж светеше една лампа, сигурно беше стаята на радиста. Видя как светлината изчезна. Според информацията му в тази сграда се намираше Катлийн. След броени секунди тя щеше да бъде или свободна, или мъртва. Знаеше, че е била малтретирана и тормозена — окована и със завързани очи — но дали не е изтърпяла и по-лоши неща? Можеше ли да върви, беше ли на себе си? Била ли е измъчвана или изнасилвана?
Искаше му се да я прегърне и да я притисне до себе си така, както го бе правил много пъти преди, но не можеше да стори нищо друго, освен да гледа и да чака.