— Видях светлина на фенерче. После някой извика нещо на японски. Изглежда, гумените човечета са решили да си спретнат тук някаква игричка.
Отношенията между японските терористи Яибо и наемниците от мексикански произход не се отличаваха с особена сърдечност.
— Я ги разкарай! — посъветва го постовият. — Да внимават в картинката, че… Абе, що не им теглиш един ред? Хем ще ги научиш на обноски, хем ще стане по-весело.
Първият постови, със силен сърбеж в пръста върху спусъка, развъртя тежката 12.7-милиметрова картечница. Изкушението бе твърде силно, но все пак Яибо им бяха съюзници. Пък и разстрелът на загубила се при нощни занятия група в светлината на деня не би изглеждал като безобидна шега. Затова той реши все пак да не рискува, а да се обади в караулното помещение.
Вече посягаше към телефона, когато един откос от снабдения със заглушител автомат на Ал Лонсдейл го улучи в гърба. 10-милиметровите бронебойни куршуми без никакво усилие преминаха през руската му бронежилетка.
Едновременно с него се строполи и другарят му, прострелян от Дана. След секунди двойката от екипа на „Шедоу №2“ се спусна на долния етаж, където спяха другите осем души от наряда.
Приключиха с тях набързо. Огледаха телата, изключиха тока по оградата и пак се качиха на покрива.
Шенли следеше с нарастващо безпокойство приближаващите светлини от фаровете на патрулния джип. По план не би трябвало да се върне, преди да минат петнадесет минути, и затова той реши, че единствено укреплението го е повикало, за да проучи загадъчната светлина. Това бе ход, който те не бяха предвидили. Винаги се случваше да пропуснеш нещо. Или, както бе отбелязал веднъж Тухлата, животът представляваше паметник на човешките издънки.
— Укреплението е прочистено — прозвуча в слушалката му гласът на Ал Лонсдейл.
На практика това бе вярно и макар излъчено в прав текст в ефира по настояване на Фицдуейн, то не отменяше факта, че цял джип с мексикански наемници се носеше към него. Каквото и да стори, то трябваше да стане безшумно. Един вик не би привлякъл вниманието на нито един от лагерите долу, но нещата биха изглеждали по съвсем друг начин, ако се стигнеше до открита престрелка без заглушители. Щеше да му се наложи да очисти и четиримата, преди да могат да реагират. Беше се готвил точно за това и то не бе невъзможно.
Да ги очисти, да ги избие. Да застреля четирима напълно непознати. Да отнеме живота на четири човешки същества по такъв безапелационен начин, като че убива мухи.
Изби го пот. „Аз не мога да убивам, не искам да убивам, нека другите да убиват.“ Знаеше, че този миг е неизбежен, но още не бе решил как да постъпи. Това не бе проблем, който да се реши на спокойствие. Не бе нито абстракция, нито пък тренировка. Независимо от важността на причините това бе убийство на човешки същества. Беше неморално, грехота. Нещо, което не можеше да стори, а и не искаше да стори.
Патрулният джип зави и спря. Подминал го бе и се намираше между двете огради. На не повече от петнадесет метра от позицията му, патрулът се оглеждаше в друга посока. От джипа слязоха двама и тръгнаха да огледат по-внимателно. Шофьорът и картечарят останаха по местата си.
Изправен пред непосредствената опасност, Шенли прекрати абстрактните разсъждения. Рефлексът и първичният инстинкт за оцеляване надделяха. И още нещо — твърдата решителност да не разочарова своите. А те не бяха съвършени, някои от тях дори и не харесваше. Ала нямаше значение, бяха един екип, преследваха една и съща цел. Споделяха опит и доверие. Дори и тези, с които не дружеше, бяха негови приятели.
Той изстреля четири бързи заглушени откоса и после още един допълнителен в картечаря, който още даваше признаци на живот. След втория откос от гърлото му бликна тъмен кървав фонтан и той се просна върху стойката на картечницата с протегнати към мрежата ръце.
— Електрозахранването в укреплението е прекъснато — прозвуча глас в слушалката му. — Мрежата не е под напрежение.
Шенли си проправи път през оградите и подкара гънтрака към укреплението.
Ал Лонсдейл бе проследил целия екшън през прецизното оптическо оборудване. Докато Шенли се катереше по пръта на абордажната стълба, той му протегна ръката си за помощ.
— Добре дошъл на борда — поздрави го Ал.
Когато стъпи на покрива на наблюдателния пост, Дана го посрещна с усмивка. Нежна бе тази усмивка, но правеше думите излишни. За момент му призля, но после съзнанието му се избистри и като погледна към Ал Лонсдейл, кимна с глава: