Високотехнологичните частици правеха дима по-различен от обикновения и предизвикваха сърбеж в очите, въпреки че иначе бе напълно безвреден. Веднага се разнесоха крясъци: „Нервнопаралитичен газ! Атака с химическо оръжие!“, и всяко подобие на дисциплина сред частите изчезна. Всички до един се обърнаха в панически бяг.
Изглеждаше, че „Шедоу №2“ и „Шедоу №4“ щяха безпрепятствено да прекосят околовръстното шосе и да се скрият отвъд него, когато от тъмнината изникна смътният силует на един боен хеликоптер. Той направи бърза разузнавателна обиколка, преди отново да се стопи в мрака.
— Дръпна ми фъшкията, дяволите да го вземат! — възкликна Кент и се премести на петдесет метра по-нататък.
— Ако всичко това бе само за да ни огледат, тогава нямам оплаквания — каза Фицдуейн.
Той подаде в ефира сигнал за въздушна опасност, но докато говореше в микрофона, мислите му бяха насочени към Калвин. Посегна към един „Стингър“. Проклетото чудо не изглеждаше добре. Ракетата бе цялата в дупки. Е, по-добре тя, отколкото той. Но проблемът с хеликоптера оставаше. Надолу към тях се носеха мигащи зелени трасета, а доколкото помнеше, той имаше също така ракети и бомби.
Къде си, Калвин, сине мой?
„Небесно око“ носеше не само предсказуемия риск от повреди при стрелба, но и набора си с инструменти и резервни части. Прекършените подпори бяха стегнати в кевларени шини и след пет минути Калвин отново се вдигна във въздуха. Ремонтът щеше да издържи, си мислеше той, ако избегнеше резките маневри, но все пак това бе границата на техническите му способности.
Той се издигна на 600 метра и се насочи обратно към Стъпката и отряда „Рапира“. Фицдуейн бе определил за акцията максимум двадесет минути, преди да се измъкнат, и при пълна скорост Калвин би могъл да пристигне и да осигури въздушно прикритие точно когато се изтегляха.
Маршрутът му минаваше покрай военновъздушната база, но той бе достатъчно високо, за да не привлече никакъв огън. С помощта на FLIR-a той се опита да разбере какви поражения е нанесъл на хеликоптерите, но въпреки достатъчното увеличение всичко, което успя да види от този ъгъл, бяха огражденията от пясъчни чували и пламъците от пожарите. Със сигурност бе причинил значителни щети, но му бе трудно да определи степента им.
Внезапно забеляза да излита малък хеликоптер. Той намали газта и се загледа как кръжи в очакване на нещо друго. След тридесет секунди се показа един много по-голям. Първият не го обезпокои твърде много, тъй като бе военен вариант на гражданския „Бел“ и доколкото успя да забележи, не носеше тежко въоръжение. Но видът на другия хеликоптер накара сърцето му да се свие.
Това бе руски „Мил Ми 4 Хаунд“, оборудван с 12.7-милиметрова тежка картечница ДШК в кабината, с четири комплекта реактивни снаряди в шушулкови гнезда й с четири петстотинкилограмови бомби. Руските хеликоптери, както и самолетите им, изглежда, винаги носеха огромна, ужасяваща огнева мощ. Удобството за екипажа бе винаги на втори план.
Двата хеликоптера се построиха и се насочиха към Дяволската стъпка. Калвин ги последва, обзет от бяс към себе си, че не бе поел риска от втора обиколка над летището, за да може евентуално да ги унищожи всичките. Двете вражески машини непрекъснато се отдалечаваха от него. Те бяха с повече от петдесет километра в час по-бързи и щяха да пристигнат в лагера няколко минути по-рано. Когато навлезе в радиообхвата, той се обади, за да предупреди Фицдуейн, но не получи отговор. Радиото мълчеше.
Калвин прегледа останалите му боеприпаси — имаше още четири гранати и три пълнителя за Ultimax с по сто патрона всеки. Никога не бе чувал делтаплан да напада тежковъоръжен боен хеликоптер, но засега нямаше друга по-добра идея. Той продължи да лети самотен, но изпълнен с решителност. Страхът, обзел го преди малко, сега бе напълно изчезнал. С FLIR-a държеше под око двата вражески хеликоптера, а пред него вече се виждаха димът, пламъците, святкането на изстрелите от оръдейните дула и гирляндите от трасета, декориращи малката, кръвопролитна война на отряд „Рапира“.
Когато хеликоптерът й се понесе с пълна газ към лагера на Яибо в Дяволската стъпка, Рейко Ошима се свърза с военновъздушната база и се опита да разбере какво става.
Командирът на базата докладва, че скоро ще излети още един боен хеликоптер, но останалите два били напълно унищожени, както и четири от шестте МиГ-а. От ярост бе на път да получи апоплектичен удар. Никой не бе очаквал атака толкова далеко от границите на Текуно. Предполагаха, че са в безопасност.