Черната фигура приближи и тогава той изведнъж разбра какво представляваше. Никога не ги бе виждал на живо, но бе чел за тях в авиационните списания. Приличаше на делтаплан. Това всъщност бе малко повече от платнено крило с окачен на жици корпус под него. Виждаше и пилота отдолу, навлечен с дебели, топли дрехи.
Делтапланът изглеждаше твърде лек и малък, за да носи оръжие, но едва ли се рееше горе посред нощ само за удоволствие. Сигурно бе някакъв вид машина за разузнаване. Той направи вираж с хеликоптера и зае по-добра огнева позиция. По дяволите! Проклетото чудо вече не беше там, където го бе оставил. Зави, слезе по-ниско и огледа небето. Делтапланът бе малък, но трябваше да се открои на фона на звездите. Откри го точно когато изстреляната от Калвин бронебойна ракета улучи кожуха на неговия двигател „Шветцов АСХ-82“ с мощност от 1700 конски сили и го издуха право през корпуса.
Хеликоптерът се разпадна на горящи отломки, които се изсипаха върху останките от лагера под него. Четири от по-едрите парчета бяха петстотинкилограмовите бомби. Цялата падина изригна в серия от ужасяващи експлозии, като освети околните хълмове с ослепително бели светкавици. След малко се взривиха главният погреб с боеприпаси и бензиностанцията.
„Шедоу №3“ и „Шедоу №5“ профучаха през околовръстното шосе и се скриха в хълмовете отвъд.
— Разкошно — разтегна в широка усмивка лицето си Стив Кент. — Потресаващо елегантно. По-добре и не може да бъде.
— Моите почитания от SAS — каза Фицдуейн и превключи на предаване. — „Шедоу №1“ до всички. Кой свали хеликоптера? Не забелязах „Стингър“, така че може и Калвин да е горе, но от този дим не го виждам никакъв…
Получи четири отрицателни отговора.
— Напред към сборния пункт — заповяда Фицдуейн. — „Шедоу №1“ ще ви последва по възможно най-бързия начин. Изчаквате петнадесет минути и се насочвате към мястото за отлитане.
— Разбрано — четирикратно отвърна радиостанцията и ги остави сами.
— Стив — каза Фицдуейн, — изтегли ни от дима на двеста метра и угаси двигателя. Предчувствам, че Калвин е някъде наблизо, а в този дим няма да го видим.
Гънтракът не помръдна. Фицдуейн се обърна към Стив. Той се бе отпуснал назад в седалката си, а предницата на бойното му яке бе напоена с кръв. По-голямата част от главата му липсваше.
Фицдуейн внезапно усети съкрушителна умора. Той стисна ръката на мъртвеца, все още сграбчила волана. После се обърна към Кокрейн, който претърсваше околността със своя GECAL.
— Лий — каза той. — Имам нужда от помощ. Стив си замина.
За момент Лий се стресна, но после скочи долу и помогна на Фицдуейн да прехвърлят тялото на Стив от волана в личния му чувал. След това го привързаха към задното отделение на двигателя. Това бе непредвиденото обстоятелство, което не желаеха да обсъждат, но го бяха оттренирали. Не трябваше да оставят труповете след себе си. Врагът не биваше да получи дори и това удовлетворение.
Фицдуейн се настани в седалката на Стив, тя още бе хлъзгава от кръв. Той изтегли машината от дима зад една скала, където можеха да преценят положението с FLIR-a и да останат на укрита позиция. Дълбоко в себе си чувстваше, че Калвин е някъде наблизо. Немислимо бе да го изоставят, но имаха само броени минути да го потърсят.
Над главния лагер кръжеше Рейко Ошима.
Лагерът представляваше сцена от ада, осветена от големи и по-малки пожарища. От унищожените танкове и бронетранспортьори все още се виеше черен дим, други машини продължаваха буйно да горят. От силната топлина с внезапни, ослепителни експлозии се възпламеняваха боеприпаси. Спонтанно излитаха фойерверки от зелени трасета.
Спретнатите редици палатки и дървените бараки на наемниците от охранителния батальон бяха напълно пометени, а докъдето й стигаше погледът, се търкаляха трупове. Опита се да ги преброи, но те бяха стотици. Повечето бяха неподвижни, но някои помръдваха в напразен опит да привлекат помощ.
Давеща се от ярост, Ошима заповяда на пилота да направи обиколка покрай наблюдателния пост. Когато наближиха, взривната вълна от една ужасяващо силна експлозия отхвърли малкия хеликоптер встрани. За няколко дълги като вечност мига тя бе обладана от мисълта, че ще се разбият, но пилотът успя да овладее машината.
Като отправяше безмълвни молитви, той й хвърли бегъл поглед. По челото му изби пот, а изразът на лицето му прие окаяно ужасен вид. Тя разбра, че той иска да я помоли за разрешение да се завърне на летището, но страхът му от нея надделя. Така и трябваше. Когато командваше Ошима, нито един страхливец нямаше шанс да се огъне.