Картината на случилото се започваше да й се изяснява. Благодарение на затънтеното си местоположение и на многочислената си охрана долините близнаци в Дяволската стъпка изглеждаха изключително сигурни. Сега обаче, ала след дъжд качулка, не бе трудно да разбере, че когато атакуващите сили бяха овладели наблюдателния пост и възвишението, и двете долини бяха станали уязвими.
И все пак кой бе очаквал върху им да се стовари такава огнева мощ, при това толкова бързо и яростно? Освен същественото предимство в жива сила отбраняващите се имаха на разположение и тежки бронирани машини. Просто бяха длъжни да окажат някаква съпротива и да спечелят време, докато пристигне подкреплението. Не, това не бе обикновена пехотна атака на командоси. Това бе някакъв нов вид война — по-бърза и по-смъртоносна от всичко друго, което бе виждала или чувала преди.
— Искам да се приземиш зад помещенията на Яибо — каза тя и посочи с ръка.
Пилотът я погледна, пребледнял. Опита се да проговори, но устата му бе пресъхнала. След като си облиза устните, опита отново.
— Ошима-сан — прегракнало рече той, — това е лудост. Сама виждате, че лагерът представлява смъртоносен капан.
Ошима изтегли своя 9-милиметров „Макаров“ и мушна върха на цевта му в скута на пилота.
— Слушай, шибана главо! — озъби се тя. — Ако не направиш това, което ти казвам, ще ти гръмна тези украшения.
Пилота го втресе. Но кацна. Сред разрушенията и касапницата наоколо помещенията на Яибо по някакво чудо бяха непокътнати. Ошима усети прилив на гордост, като приближи. Въпреки че охраната по огражденията бе преодоляна, силите, които тя бе обучила, бяха омесени от по-жилаво тесто. Можеше да има жертви, но тя бе сигурна, че повечето бяха оцелели.
Две минути след като тя влезе в сградата, над фона от шума на пожарите, стоновете на ранените и острия пукот на взривяващи се боеприпаси до ушите на пилота долетя най-ужасният и смразяващ кръвта писък, който бе чувал. Беше пронизително силен и се извиси до кресчендо, преди да стихне. А после тази ужасяваща модулация не престана да се повтаря отново и отново. Това бе най-страховитият звук, който пилотът бе чувал през целия си живот.
След пет минути Ошима излезе залитаща през вратата и се строполи на земята. Пилотът отиде да й помогне и докато я изправяше на крака, с ужас видя, че дрехите й бяха подгизнали в кръв. Тя заби ноктите си в него и той панически я оттласна, но тя се бе вкопчила и не го пусна. Ноктите й издраха лицето му и той усети как плътта му се разкъса.
— Всички са мъртви! — изкрещя тя. — Всички! Всички! Всички! Всички до един са мъртви!… Има само кръв! Кръв!
Думите й се стоварваха като удари с чук. Пръски слюнка обливаха лицето му. Повдигна му се. Отначало си помисли, че Ошима е изпаднала в нервна криза, но после разбра, че бе станал свидетел на нещо съвсем различно.
Това бе пристъп на неконтролируема, бясна ярост.
Извън Дяволската стъпка, Текуно, Мексико
Бяха изминали седем минути. Фицдуейн методично претърсваше околността с FLIR-a, но от Калвин нямаше и следа. Зад него Кокрейн вършеше същото със своите прибори за нощно виждане.
От спусналия се над околовръстното шосе черен дим изскочиха трима наемници и в последния момент спряха шокирани от заплашителния вид на черната клиновидна форма на „Шедоу №1“.
В началната суматоха, когато колоната бе размазана на шосето, те бяха захвърлили оръжията си. Повечето от наемниците бяха кампесинос — млади селяни, които не желаеха нищо друго, освен да се приберат при семействата си у дома. Втрещени от страх, те се вторачиха в гънтрака и се чудеха какво да сторят.
Нека живеят, каза сърцето на Фицдуейн. Те наистина са врагове, но безопасни.
Убий ги, каза разумът му. Те вече ни видяха и биха могли да издадат нещо, което би помогнало на врага, а аз съм длъжен на всяка цена да дам на хората си всички възможни шансове. Нямам друг избор.
Той изпразни окачения до седалката на водача гранатомет и тримата наемни войници се проснаха, покосени от стотиците малки бризантни стрелички на разкъсващите шрапнели.