Призля му. Един лазерен лъч проряза мрака и се спря върху него. Той си представи как точно в този момент вражеският стрелец го взема на мушка и го прострелва смъртоносно. Помисли си за Боти и го обзе тъга, че никога не ще види как малкият му син ще порасне. Помисли си за…
Лазерният лъч угасна и пак присветна в неравномерен ритъм. После бавно се издигна в нощното небе и се насочи към звездите.
Морз! „К-А-Л-В-И-Н“.
След отчаянието го обзе радостна възбуда. Фицдуейн форсира двигателя и подкара машината към източника на светлината. Оказа се пълен идиот. Светлината бе от този вид, който само отряд „Рапира“ можеше да види през специалните филтри. Това не беше врагът.
Пред тях, точно зад светлинния източник, в разреден строй се появиха вражи войници. През очилата си за нощно виждане Фицдуейн забеляза, че за разлика от тримата, които току-що бе убил, тези бяха въоръжени и — както си личеше — надъхани. Той ускори ход и свърна леко вляво, така че да успее да заеме позиция над източника светлина, за да може безпрепятствено да обстрелва врага.
Наемниците не притежаваха очила за нощно виждане, но чуха приближаващия се шум от двигателя и откриха огън. В мрака проблеснаха изстрели и около и над гънтрака се чу пукотът и свистенето на прелитащите куршуми.
Лъчът на лазерния прицел светна от GECAL-a на Кокрейн и след секунда оръжието забълва огън. Фицдуейн спря гънтрака и изпразни пълнителя на своя гранатомет. Само за пет секунди районът, зает от патрула наемници, бе основно прочесан с повече от хиляда метални осколки. Стрелбата им замлъкна.
Дружеският лазерен лъч блесна отново. Фицдуейн се спусна, криволичейки, по хълма към него и най-после Калвин се показа. Той лежеше по гръб, прикачен към крилото, но от корпуса нямаше и следа.
Докато Рос стоеше на пост, Фицдуейн изскочи навън, освободи летеца, после го намести в седалката на предния мерач, даде му шлемофон и го включи във вътрешната връзка.
Цялата операция не отне повече от четиридесет и пет секунди. Калвин бе понатъртен и със счупен глезен, който явно го болеше, но иначе се държеше. На Фицдуейн му падна камък от сърцето. Той обмисли възможността да даде на пилота морфин, но реши засега да не го прави. По-късно морфинът би могъл да потрябва повече на някой друг. Престрелката още не бе приключила. Трябваше благополучно да се измъкнат, а при този вид операции на спецсилите това винаги бе най-трудната част от занятието. Факторът изненада вече, не съществуваше и сега преследваните бяха те.
Докато караше, той заговори Калвин, за да го отвлече от болката.
— Излетя с двигател — каза той, бързайки в нощта към сборния пункт, — но се приземи без него. Какво стана?
Калвин се засмя пряко сили.
— След като свалих хеликоптера с гранатомета, подир мен се спусна една много по-малка машина. По принцип тя не бе въоръжена, но отвътре някой започна да ме обстрелва, като че ми имаше зъб. Е, започнах да маневрирам по всички възможни посоки и цялата ми машинка взе да се разпада. Подпорите бяха вече повредени над летището и се държаха на едната честна дума, а тази гимнастика във въздуха им дойде твърде много. Корпусът и двигателят решиха всеки да си хване пътя, а аз нямах дори и парашут. На всичко отгоре бях на шестстотин метра височина. И за десерт край машината фучаха порции куршуми от АК-47. Беше малко напечено.
От този отчет Фицдуейн си представи действителните събития.
— И какво направи, Калвин? — каза той. — Събуди ли се?
— Върнах се малко назад в историята на авиацията — отвърна Калвин през стиснати зъби, защото гънтракът мина през неравен участък. — Хеликоптерът обстрелваше корпуса поради очевидната причина, че там е мястото на пилота.
— Е, и? — насърчи го Фицдуейн.
— Свободният полет е започнал от самото крило — каза Калвин, — а окачването на корпус за място на пилота и двигателя е станало много по-късно. Е, в този случай решението бе повече от очевидно.
— Не и за мен — отвърна Фицдуейн.
С очилата за нощно виждане, потънал в свят от зелени сенки, той препускаше колкото може по-бързо през ужасния терен и вниманието му не бе изцяло насочено към разказа на Калвин.
— Прикачих комбинезона си към крилото и се освободих от корпуса и двигателя — каза Калвин. — Хеликоптерът се спусна след тях и ги направи на кайма, докато падаха, а аз просто полетях надолу като безмоторник. Стана като по ноти, не ми потрябва парашут. Още се чудя защо се притеснявах толкова.