Фицдуейн почти се задави от смях.
— Първокласен номер! — възкликна Кокрейн.
Фицдуейн продължи да се смее, а гънтракът с поднасяне и подскачане се носеше през камънака към сборния пункт, докато високо в небето към тях летеше спасението им.
За нещастие то бе с един, крайно необходим, самолет по-малко.
22.
Въздушна база Мадоа, Текуно, Мексико
Рейко Ошима стоя под душа само три минути и изми кръвта на генерал Луис Бараган от тялото си. Отвращаваше я, защото бе символ на поражението й. Избухването й я бе омаломощило и тя се чувстваше разбита, но хладните струи я успокоиха и отново усети прилив на решителност. Силата на волята й беше едно от най-големите й достойнства и тя се съсредоточи в това, което трябваше да бъде сторено незабавно. Второстепенните ответни действия можеха да почакат. Първо трябваше да се уредят сметките и тя много добре знаеше по кой начин да го стори.
Забързано подсуши косата си и я събра в кок. После се облече в чисти камуфлажи, нахлузи високите кубинки и накачи по себе си пълно бойно снаряжение. Накрая си завърза на главата ритуалната хачимаки — лента, носена от членовете на Яибо — и препаса на гърба си катана. Приближи се към огледалото и онова, което видя в него, й хареса. Бе си възвърнала самообладанието и командирските способности. Отново бе готова да налага силата си и да сее страх. Изгубеното време за душ и преобличане си струваше.
Погледна часовника си, показваше 2,09. Струваше й се, че бяха минали години, а всъщност бе минал само един час, откакто Луис Бараган бе паднал върху нея, потънал в кръв. Тя потрепери.
Вратата загърмя от удари отвън.
— Ошима-сан! — чу се задъхан глас. — Моля ви, елате в командната зала. Обади се губернатор Куинтана и настоява веднага да му се докладва за ситуацията.
Командната зала се бе превърнала в лудница. Десетина души се надвикваха едновременно с всички сили, жестикулираха възбудено и като че ли нямаше никой, способен да възстанови реда.
Ошима прекоси голямата зала и влезе в помещението с радиостанцията, но остави вратата зад себе си отворена. Радистът изпита видимо облекчение, като я видя, и й подаде комплект слушалки. Тя ги нахлузи, изгони го с едно помръдване на китката и затвори вратата след него.
— Губернаторе — каза тя с уважение. — Говори Ошима-сан.
— Ошима — започна Куинтана с напрегнат глас, — какво става при вас? Разбрах, че сме били нападнати, но досега получих дузина различни, все противоречащи си сведения.
Ошима пое дълбоко дъх.
— Престани с номерата си, жено! — кипна Куинтана. — Казвай какво става!
Рейко Ошима докладва за ситуацията, ужасена вътрешно от мащабите на разрушението. И до този момент пораженията бяха чудовищни, а накрая сигурно щяха да се окажат двойно по-големи. И все пак в едно нещо бяха извадили изключителен късмет.
Супероръдието беше непокътнато. Вярно, едно от помещенията, в което бяха складирани експлозиви и експериментални бойни глави с химическо оръжие, бе напълно разрушено, обаче зарядът, заложен в командния бункер, откъдето се подаваше захранването с водород, по някакво чудо не бе избухнал. Явно тия, които са го залагали, са били принудени да побегнат преждевременно. Ошима си помисли, че колоната, дошла от летището, ги е накарала да зарежат всичко и да хукнат да се спасяват. Освен това оръдието бе практически неразрушимо.
Обикновено бе много трудно да се прочетат мислите на Куинтана, особено пък по радиото, но този път в гласа му прозвуча явно облекчение. По света имаше колкото искаш терористи, заложници, танкове и наемници, обаче неговото бъдеще бе свързано не с тях, а със супероръдието. Ако го бяха разрушили, бъдещето му щеше да бъде много болезнено и кратко. Беше си спечелил твърде много врагове през всичките тези години.
Ошима реши, че именно сега му е времето да направи своя ход. Тя му носеше добри новини и с малко късмет би могла да пожъне плодовете от това.
— Губернатор Куинтана — започна тя. — Нападението се провежда само с наземни части и според мен знам накъде е насочено. Осигурете ми силите, които ми трябват, и ще ги размажа.
— Обясни — отвърна Куинтана.
Това бе първото положително предложение, което бе чул от началото на нападението. Той го обмисли от всички страни — имаше нещо смислено в него. Ако нападението се провежда с бронирани джипове, това означава, че те ще се опитат да избягат към границата, но можеше да имат и поддръжка от въздуха. В такъв случай изоставената в пустинята писта, построена от нефтодобивниците в Арконо, бе най-близкото до ума предположение. Струваше си да се опита и назначаването на Ошима за главнокомандващ бе оправдано от извънредните обстоятелства. Той се усмихна вътрешно: и, разбира се, единствената жена, способна да свърши тази работа.