— Момчета — подхвана Фицдуейн, когато всички приключиха, — както би казал Ал Лонсдейл, всички бяхте върхът.
Хората около него се заусмихваха, но коментар почти не последва. Всички бяха невероятно уморени от изпитания страх, изживяното напрежение, възбудата от атаката и изобщо не се заблуждаваха за това, какво ги очаква по-нататък. Една от главните изненади бе ненадейната поява на конвой на околовръстния път. А знаеха, че им предстоят още… Всички пестяха енергията си и слушаха съсредоточено Фицдуейн.
— Ще свалим всичко от „Шедоу №4“, ще го изоставим тук — каза той — и където е необходимо, ще попълним боеприпасите. Задните палети си остават тук. Ще дозаредим резервоарите. Наблягаме на скорост и маневреност. Потегляме на пълен ход, но няма да знаем какво ни очаква, докато не се приближим. Останахме без въздушно разузнаване, а и без прикритие от горе. Затова ще разчитаме само на свои сили. Трябва да бъдем във въздуха след по-малко от час, но се налага да действаме бързо.
Настъпи кратка тишина. В слабата червена светлина на фенерчето Фицдуейн огледа хората си един по един. Всъщност израженията на лицата им не се виждаха, но езикът на телата им бе повече от ясен. Въпреки всичко малкият му отряд бе в добра форма. Разбира се, очертаваха се признаци на умора и несигурност, но, общо взето, Фицдуейн можеше да се смята за късметлия. Това бяха изключително здрави хора.
— И още нещо — продължи той. — Оставаме с четири гънтрака и ще ни е необходимо прикритие отзад. Ако всичко се развие добре, тези хора ще са последните, които ще се качат на борда. Ако обаче се обърка, прикритието остава, инак никой няма да се измъкне — той посочи картата. — Мисля, че не е необходимо да ви казвам защо.
Никой не възрази. Всички бяха участвали в обсъжданията за изоставената писта и бяха запознати с проблемите. Недостатъкът на точката за изтегляне се състоеше в това, че за да стигнат до нея от север, трябваше да минат през трикилометров проход, който бяха кръстили Фунията. Да го заобикалят, нямаше време.
Освен това, ако противникът успееше да заеме височините около Фунията, никакъв самолет нямаше шанс да се измъкне. Което означаваше, че ариергардът ще удържа възвишенията, докато двата самолета се отдалечат на безопасно разстояние. Това трябваше да бъде работа на „Призрак“, но той нямаше да дойде, така че друг избор нямаха.
Фицдуейн бе прав — това бе гадна работа. Гънтрака, който щеше да поеме прикритието, едва ли го очакваше светло бъдеще.
— Прикритието ще бъда аз — заяви той. — И за ваше сведение, това не подлежи на обсъждане… Но ще ми трябват още двама души и машина с „Дилджър“.
— Аз ще съм един от тях — обади се твърдо един глас. — И за твое сведение, това също не подлежи на обсъждане.
Останалите се засмяха.
Фицдуейн също се усмихна и вдигна ръка към Лий Кокрейн.
— Лий, ти си едно нахално копеле — каза му той. Настана тиха бъркотия, всички завдигаха ръце и замърмориха, мъчейки се да не повишават глас, защото през нощта шумовете се носеха надалеч.
— SAS вече платиха повече, отколкото трябва — продължи отново Фицдуейн, намеквайки за ранения Питър Хейдън и убития Стив Кент, и двамата от тази организация, — а аз съм представител на ирландските рейнджъри.
— Значи остава Делта — обадиха се хората от Делта в един глас, включително и Калвин.
— И тъй като аз съм от самото начало — обади се Ал Лонсдейл, — струва ми се, че кандидатурата ми е подходяща.
Фицдуейн кимна.
— Хайде тогава на работа. Тръгване след десет минути.
Групата се пръсна по машините и започна подготовката.
Фицдуейн се приближи към „Шедоу №3“, където, завита плътно с одеяла, лежеше Катлийн, натъпкана с успокоителни. Той се наведе, прегърна я и я притисна до себе си. После я целуна. След което пак я прегърна.
— Половината е от мен, а другата половина от Боти — каза й той. — Много ни липсваше, момичето ми. Вече си отново при нас.
— Знаех, че ще дойдеш, Хюго — каза Катлийн сънливо. — Знаех, че ще дойдеш… и ти дойде. Обичам те, Хюго. През цялото време мислех за теб. И знаеш ли, от това ми ставаше леко. Беше страшно, но на мен ми бе леко. Бях силна…
Фицдуейн се опита да се усмихне. Но беше адски трудно, защото плачеше. Леко й било! Катлийн изглеждаше ужасно и не му се мислеше какви ужаси е преживяла. Детето? Беше твърде хубаво, за да се надява… Но не попита.