Отново я притисна до себе си.
— Обичам те, Катлийн — повтаряше той непрекъснато като в транс.
Накрая тя заспа — медикаментите победиха. Чифуне бе останала да пази „Шедоу №3“. Той се приближи до нея, стисна ръката й с две ръце и тя се усмихна.
— Винаги… — промълви тя просълзена.
— Винаги! — отвърна Фицдуейн. — Винаги…
Двамата се погледнаха право в очите и усетиха, че никога не са били толкова близки, колкото в този момент.
— Хайде да поемаме — каза Фицдуейн.
Колоната от четирите гънтрака тръгна по направление на точката на изтегляне и самолета за вкъщи.
Текуно, Мексико
Наемниците на губернатор Диего Куинтана се състояха главно от мексиканци, но имаше представители и от много други националности.
Родната страна на майор Халифа Шариф бе Либия. Военен талант на майор Шариф не липсваше, но умението му да се ориентира по карта бе минимално. Спокойно можеше да се загуби, докато пресича улицата, и точно поради тази причина в момента се намираше съвсем близо до пистата Арконо, вместо на сто километра западно от нея, както гласеше заповедта. При нормални обстоятелства той би разчитал на уменията на адютанта си, който го държеше повече или по-малко в час, но изстрелът на един недисциплиниран селянин бе сложил край на това удобство. Съсипвайки, освен това, и единствената карта на това ужасно място, с която майор Шариф разполагаше.
Беше дълбоко заспал, когато пристигна нова заповед, а той никак не обичаше да го събуждат толкова рязко. Настроението му падна далеч под нулата и след като чу, че трябва да се готви за действие, поставяйки се под командването на японката Рейко Ошима.
Онази жена! Невероятно. В неговия свят жените също заемаха някакво място, но с подобно разполагаха и козите, и камилите. Той едва ли би се обезпокоил повече, ако трябваше да предаде командването на някое от тези животни.
Псува, вика, търка с разтреперана от яд ръка небръснатата си брадичка, чешейки се енергично навсякъде от пясъка, прахта и пълзящите твари, за които не му се искаше дори да мисли, и се поуспокои донякъде чак когато верният му сержант му донесе чаша горещ, сладък чай.
Един „Ми 4 Хаунд“ си проби път с гръм и трясък през тъмнината и кацна край колоната всред облаци от прах. Чакайки появата на онази ужасна амазонка, той отпи отново от чая и установи, че вече сърба кал. Две минути по-късно командирският му танк и окървавената карта му бяха отнети, а самият той бе натъпкан в един БТР като обикновен редник.
Заела танка, Рейко Ошима поведе колоната е пълна скорост към Фунията — тесния отвор, излизащ към пистата. Хеликоптерът отново бе се издигнал и поел напред да разузнае терена.
Колоната напредваше с прекрасно темпо. Всички машини разполагаха с активни инфрачервени прожектори, които не се виждаха с невъоръжено око, но лъчът им, прорязващ околната тъма и осветяващ земята, бе идеално видим за онези, снабдени със съответните очила за нощно виждане. Това бе наистина доста ефективна техника, освен ако противникът не разполагаше с уреди за установяване на инфрачервено присъствие. Тогава това означаваше да го нападаш, включил всички фарове. Виждаш къде караш, но и всеки те вижда — и то от значително разстояние.
Двадесет минути по-късно, когато колоната се намираше само на няколко километра от Фунията, от хеликоптера се обадиха, че към старата писта с голяма скорост се носи облак прах.
Рейко Ошима усети прилив на оптимизъм и издаде заповед да бъдат готови за действие. Противникът, който и да беше той, имаше пълно основание да вярва, че тук, в средата на тази пустош, никой няма да се сети да посочи една-единствена изоставена писта измежду десетките други, построени от нефтодобивниците преди десетина години.
За тяхно нещастие само преди около година Рейко Ошима бе ходила на оглед и бе харесала пистата за евентуална база на Яибо. Познаваше мястото и околния терен прекрасно. Освен това, каза си тя, започвам да усещам врага.
Пистата Арконо не бе очевиден избор, но бе най-близо. Другите писти наоколо покриваха други райони.
В далечината изплува тъмният силует на Фунията и Фицдуейн си помисли за Калвин. Колко добре би било да се огледат проходът и околният терен от въздуха, преди да се навлезе в тясното пространство. Откъде да знае, че проходът не е зает от противника, който се е спотаил и само ги чака да влязат вътре. Идеално място за засада! Почти километър широк при входа, на изхода той се стесняваше до по-малко от сто метра. Фунията напълно оправдаваше името си. Той изхвърли безполезните мисли от главата си и се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Имаше чувството, че пропуска нещо много важно и очебийно. Погледна часовника си и още веднъж прехвърли възможните варианти на заключителния етап на операцията. Имаше нещо наистина, но какво?