Той превключи на тяхна радиочестота и натисна копчето за предаване. Оставаха им още двадесет минути до времето за изтегляне и бяха стигнали до онзи етап, при който скоростта бе по-важна от тишината.
— Отряд „Рапира“, тук е „Шедоу №1“. Изключете заглушителите и увеличете скоростта до деветдесет.
Ромбовидната формация от четири гънтрака се втурна рязко напред, когато заглушителите се изключиха. Увеличената скорост бе ад за ранените, но другата възможност бе далеч по-лоша.
В небето проблесна светкавица, когато Ми 4 включи инфрачервения си прожектор, прочесвайки земята и мъчейки се да разбере с какви сили разполага този мистериозен враг. Според докладите предполагаше се наличие на бронирани джипове, но никой не бе сигурен и командването отчаяно се нуждаеше от сведения.
— Въздух! — викна Фицдуейн по радиото и четирите машини се пръснаха в различни посоки. — „Шедоу №1“ ще се погрижи.
Трите гънтрака забълваха тежък картечен огън към хеликоптера, а в това време „Шедоу №1“ спря и Ал Лонсдейл насочи към него ракетата земя-въздух „Старбърст“. Зелените трасета на снарядите и ракетите от хеликоптера разораха земята около бягащите като хлебарки гънтракове, но малките машинки представляваха много трудна цел. Бяха бързи и сменяха непрекъснато посоката. Освен това облаците прах, вдигани от веригите им, никак не помагаха на врага. Инфрачервеният прожектор на хеликоптера се появи в очилата за нощно виждане на Лонсдейл като показалка, сочеща към мишена.
Секунди подир това прожекторът изчезна, издухан от картечните откоси от земята, но Лонсдейл все още виждаше голямата машина през мощния оптически мерник на неговия „Старбърст“.
Пилотът знаеше, че стингърите — ракетите, с които бе най-добре запознат — можеха да бъдат излъгани при определени обстоятелства и че обсегът им е ограничен. Обаче в дадения случай пилотът се плашеше повече от известния гняв на Рейко Ошима, отколкото от неизвестната заплаха пред него. Беше му заповядано да разбере какво имат срещу тях или изобщо да не се връща. Освен това бе изправен срещу ракета, която не се нуждаеше от топлинен източник, за да попадне в целта. „Старбърст“ се водеше оптически от лазерен лъч.
Той изпълни дълга си. Тъкмо приключваше с описанието на една от странните верижни машинки, която бе хванал в инфрачервения лъч за миг, когато зарядът на ракетата се възпламени от близостта с хеликоптера и засипа роторите и резервоарите с дъжд от метални кубчета.
В небето разцъфна огнено цвете.
Тая гадна жена, бе последната мисъл на пилота.
— Прегрупирай се! — каза напрегнато Фицдуейн в микрофона. — Бързо! Давай!
Четирите гънтрака на „Рапира“ се прегрупираха на две групи по две, като единия гънтрак се движеше малко след другия. Тази формация бе известна при изтребителите. Първата машина покриваше опасностите отпред, а втората — отзад.
Бяха загубили време, докато се справят с хеликоптера. Затова сега вдигнаха скоростта до сто километра в час. По този неравен терен това бе ужасно преживяване дори и с въздушното окачване. Влошаваше се и точността на оръжието. Бе трудно, дори невъзможно да се използва модерното оборудване за нощно виждане при тези вибрации и сътресения. Шумът от двигателите се носеше надалеч и понякога машините правеха гигантски скокове във въздуха и с трясък се стоварваха обратно върху земята.
За ранените това бе същински ад. Фицдуейн го знаеше, бе изпитвал чувството на самота и безполезност, и това никак не му харесваше, но нямаше друг избор. През очилата за нощно виждане той съзря някаква светлина напред и малко вляво от тях. Умореният му от напрежение мозък отначало я взе за първите проблясъци на зората, после се изненада, защо бе още рано. Чак след това си даде сметка какво вижда. Светлината се движеше и, изглежда, принадлежеше на колона машини, насочени към входа на Фунията. Те се бяха включили в състезанието и макар че колоната бе далеч по-бавна, бе достатъчно напреднала, за да стигне дотам първа.