Граната порази единия от тях и трупът му от кръста нагоре се разлетя във въздуха, засипвайки другия командир с кървав дъжд и разкъсана плът. Човекът моментално се скри обратно в купола, затръшна люка и заповяда на водача да даде назад.
Въздухът сякаш бе наситен от летящ във всички посоки метал. Ошима никога не бе виждала подобно нещо. Това не бе стрелба от обикновена тежка картечница, а от някаква друга, далеч по-смъртоносна система. Чак сега започна да разбира защо базата й, въпреки цялата си бронирана мощ и херметична отбрана, е била превзета толкова бързо. Покрай нея, громолейки с веригите си, мина танк и тя отскочи назад ужасена. Звездите бяха започнали да избледняват, скоро щеше да съмне. До ушите й достигна тежкото ръмжене на един БТР и тя се озърна. Машината спря и командирът й погледна надолу към нея.
Струваше й се смътно познат отнякъде. В този момент лицето му бе осветено от някаква вътрешна светлина. Това бе ирония на съдбата — Ошима позна майор Халифа Шариф, „героя“, който не можеше да чете карти. Животът, мина й през ума, е пълен с гадни шеги. Жалко, че не бе разбрала това по-рано.
Майорът вдигна поглед напред и издаде някаква заповед. БТР-ът набра скорост, плъзна се покрай зяпналата го Ошима и я остави сама в пустинята.
Евакуиращите се гънтракове с рев преминаха през Фунията и излязоха на пистата. Зад тях се чуваха отгласите от битката и мислите на всички се насочиха към ариергарда им, който в момента водеше тежък бой.
Десет минути по-късно, следвайки заповедта на Фицдуейн, „Шедоу №3“ напусна бойното поле и се присъедини към другите два гънтрака. След по-малко от минута, повикан по радиото, самолетът на Килмара се появи от мрака, кацна и рулира към тях с почти отворена вече задна платформа.
Без да се бавят и секунда, трите гънтрака се покатериха вътре и С 130, със затваряща се в движение платформа, се издигна и полетя на свръхмалка височина във въздушното пространство на Текуно. Всички радиочестоти на щата вряха от радиообмена и пилотите чуха как диспечерите насочваха изтребителите в района. Точното пресмятане на времето бе от огромно значение. Щяха да изминат около осемдесет минути, преди заплахата от изтребителите да изчезне.
На Килмара никак не му се искаше да изоставя Фицдуейн и екипажа на „Шедоу №1“, но всяка секунда, прекарана в района, увеличаваше шансовете да бъдат открити, а неговата първостепенна задача бе да се погрижи за безопасността на самолета, екипажа и пътниците му. Оттук нататък всичко зависеше от куража и изобретателността на Фицдуейн и малкия му екипаж, летателните умения на „Ийгъл Френд“ и едно необикновено приспособление, известно под името „Скайхук“, или Спасителна система „Фултън“. Освен това трябваше да се съобразяват и с ходовете на противника. „Шедоу №1“ бе локализиран и примката около него щеше да се затяга с всяка изминала секунда. Фицдуейн бе замаян и дезориентиран, не виждаше нищо и усети надигащата се паника. С усилие запази самообладание. Къде все пак беше? Какво бе станало? Изтри лицето си с длан — бе мокро и лепкаво. Мамка му! Цялото бе потънало в кръв от рана на челото му. С усилие се изправи на крака, наплиска се с вода от манерката, висяща на колана му, и изми кръвта от очите си. Отново виждаше! Облекчението бе огромно. Усети как страхът се оттегля и самоувереността отново се връща.
„Шедоу №1“ лежеше на около двадесетина метра от него, обърнат на една страна. Едната верига на машината липсваше, а отзад зееше огромна дупка, от която течеше нафта. Ударили са ни, но сме извадили късмет, каза си Фицдуейн. А може и да не сме. Чак тогава забеляза Лий Кокрейн. Бе се навел над Ал Лонсдейл, който лежеше на земята и не мърдаше.
Фицдуейн взе да си спомня какво бе станало. Бяха започнали да солят напредващата колона с известен успех, благодарение на дилджъра, уредите за нощен прицел и агресивната тактика. После бяха решили да напуснат боя. „Шедоу №3“ се бе насочил към пистата, а „Шедоу №1“ бе успял да стигне само до Фунията.
Спомни си как гънтракът ревеше с пълна скорост към най-тясната част на прохода. А след това — мрак. Някъде далеч пред себе си видя един С 130 да се издига в нощното небе и да се стопява в мрака. Гледката му подейства като физически удар и страхът отново се върна.
Той се приближи до Кокрейн и кимайки към Лонсдейл, попита загрижено:
— Какво му има?
— Контузен е, мисля — отвърна Кокрейн. — Не виждам никаква външна рана — той му подаде някакъв предмет. — Ето ти очилата за нощно виждане. Паднали са при недотам успешното ти кацане, Хюго.