Прислугата на GECAL подготви оръжията си.
И тогава започна стрелбата.
Фицдуейн и Кокрейн навлякоха костюма на Лонсдейл, който още не бе дошъл в съзнание. След това се намъкнаха в своите. Всеки костюм имаше сложна плетеница от колани, наподобяваща паяжина, а главният колан, за който бяха закачени и тримата, бе свързан с нещо като корда. Тази корда изглеждаше адски тънка и едва ли щеше да издържи тежестта и на един човек, макар Фицдуейн да знаеше, че това е новоизобретено, изключително яко влакно.
Най-обемистата част от пакета беше бутилката хелий. Фицдуейн направи нещо според указанията и завъртя кранчето. С изненадваща бързина пред очите му започна да се издува балон, подобен на пура. Оказа се по-голям, отколкото бе очаквал. След това разбра — балонът трябваше да поеме теглото на дългата сто и петдесет метра корда.
Миниатюрният дирижабъл бързо се заиздига във въздуха, докато накрая кордата се опъна, потрепвайки от поривите на вятъра.
— „Ийгъл Френд“ — каза Хюго в микрофона. — Готови сме, ама всичко ми е смръзнало от страх. Тая работа май няма да стане.
— Трябва! — обади се Кокрейн, който наблюдаваше околността през бинокъл. — На противника май му увря главата. Насам идват един взвод хора и след две минути ще бъдат в обсега ни.
Той вдигна барета. Не беше добър като Лонсдейл, но все пак го биваше. Прицели се и откри огън.
Когато прекрати стрелбата, на земята лежаха трима души, а останалите моментално се пръснаха, трескаво дирейки прикритие. Някои от тях бяха ранени от парчета скала, откъртени от мощните заряди на куршумите. Чу се рев от самолетни двигатели и „Ийгъл Френд“ се понесе над прохода, засипвайки с огън оцелелите наемници.
Застанал в другия край на Фунията заедно с подвижна установка земя-въздух, майор Халифа Шариф очакваше тъкмо това развитие на нещата. Само че този път главата му не бе скрита под люка на БТР, а това вече бе геройство. Искаше да види свалянето. Самолетът лети почти на сто и петдесет метра височина, пресметна той, и поддържа неотклонно един и същ курс. Мерачът щеше лесно да го хване. Щяха да го унищожат.
Ракетата изскочи от установката и стръвно се спусна подир самолета. В небето разцъфнаха огнените кълба на противоракетните светкавици, изстреляни от С 130. Насочващата се по топлинно излъчване ракета, изправена пред толкова много цели, се поколеба, изви се на една страна и се заби в хребета отсреща.
Фицдуейн и Кокрейн се спогледаха, докато огромният самолет с рев се носеше към тях. На носа му бяха монтирани две разперени „ръце“ по два метра и половина всяка, за да уловят по-лесно кордата. Балонът се виждаше в мрака с помощта на уреда за нощно гледане, вграден в шлемовете на пилотите. Освен това в горния край на миниатюрния дирижабъл, скрит от земята, но забелязващ се от нивото на пилотската кабина, проблясваше стробоскоп40.
Самолетът щеше да забърше кордата със скорост около 250 километра в час и на Фицдуейн не му се мислеше какво ще стане по-нататък. Каквото и да му бяха говорили на тренировките, той непрекъснато си представяше жестокото и рязко дръпване и страховитата болка от разкъсващото се тяло. А и без това се боеше от високото.
— Мислиш ли, че това е добра идея? — обърна се той към Кокрейн.
— Не! — викна Лий Кокрейн, началник на Комисията за борба с тероризма към Конгреса на САЩ, чиято любов към Вашингтон с всичките му задкулисни интриги внезапно закипя с нова сила.
„Трябваше да си стоя на Хълма! — помисли си той. Какво, по дяволите, правя тук?! Тия упражнения са налудничави!“ Мисълта бе безполезна, а и идваше малко късничко. Ревът на двигателите се усилваше от тясното пространство на прохода. Нямаше мърдане…
Изведнъж самолетът се оказа точно над тях. Вече не се чуваше нищо, освен раздиращ сетивата грохот. И в миг те се извисиха във въздуха — подметнати нагоре със сътресение, по-малко от това при отварянето на парашут. Земята се отдалечаваше стремглаво под нозете им и те се издигаха нагоре и нагоре. Минаха над тесния край на Фунията, понесоха се над изоставената писта и продължиха да се издигат, след като самолетът набра височина, за да избегне възвишението пред него. Въздушната струя жестоко ги брулеше. Изведнъж настана адски студ и Фицдуейн проумя защо костюмите им са толкова обемисти.
„Скайхук“ успя.
Инстинктът им подсказваше, че ще бъдат разкъсани на парчета от рязкото дръпване на кордата, но в действителност те се издигнаха относително бавно и скоростта им постепенно се покачи до тази на ревящия над тях самолет. Оказа се, че това бе въпрос на най-обикновена геометрия…