Спокойно и безотказно, „Скайхук“ бе работил близо петдесет години по целия свят — от Северния полюс до Югоизточна Азия — още откакто Робърт Едисън Фултън бе открил и изпитал системата в собствения си дом в Кънектикът.
Предният край на кордата, след като бе уловена от „ръцете“, се навиваше на лебедка, монтирана в носа на самолета, а останалата част от нея минаваше под корема му и се ветрееше на стотина метра зад него. Теглеха ги като на водни ски, само че това, по което се плъзгаха, не беше вода, а въздух. Скоро щяха да включат лебедката и да ги изтеглят вътре.
Ал Лонсдейл, притиснат между Фицдуейн и Кокрейн, изстена и дойде в съзнание, разбуден от ледения въздух. Замаян, той отвори очи и остана с впечатлението, че земята се носи някъде долу под него с невероятна скорост, а той виси в нощта.
Шокът от видяното дълбоко го разтърси.
Бог да му е на помощ! Значи всичко, което майка му му е разказвала, е вярно! Умрял е, отишъл е в рая и сега е истински ангел. Бе потресаващо, невероятно и адски вълнуващо. Кой би могъл да предположи?!
Над главата си той видя някаква светлина, която се приближаваше бавно към него. Странно… Всичко му изглеждаше толкова познато. Колко пъти го бе слушал този рев на двигатели на отиване или на връщане от акция? Краката му опряха в пода, хората на лебедката го издърпаха вътре и платформата се затвори.
Той се огледа. Около него бяха Кокрейн и Фицдуейн, очите им сияеха от облекчение. Потупваха се по раменете, екипажът също се усмихваше щастливо, наоколо се носеше познатата миризма от товарното отделение на „Локхийд Херкулес С 130 Комбат Талън“. Възприятията му съвсем се объркаха. Беше му харесало да бъде ангел, макар че някои от задължителните ангелски атрибути по него като че ли липсваха.
Той впери сърдит поглед във Фицдуейн и викна възмутен:
— Шефе, ако това е раят, връщам се на земята!
Фицдуейн плесна огромната лапа на Мечката и се извърна към Ал.
— Може и да не е раят — каза той уморено, с потрепваща на устните усмивка, — но мен ме устройва.
Книга 3
Дяволите
23.
Тя спеше.
Щорите и завесите бяха плътно спуснати и само една приглушена стенна лампа осветяваше болничната стая. Той впери поглед в иглата, забита в ръката й, и проследи кабелите, водещи към монитора. За миг изпита страх въпреки информацията, която бе получил за нея.
Кой знае какво са й сторили, докато е била пленница…
Той затвори тихо вратата зад себе си и обичайният болничен шум, носещ се откъм коридора, заглъхна. Отиде до ъгъла, взе внимателно стола оттам и го сложи до леглото, за да е по-близо до нея, като се събуди. Копнееше да я погали, да я притисне до себе си, но сега тя се нуждаеше най-много от сън.
Чуваше дишането й — едва доловимият звук бе дълбок и равномерен, до болка познат. Задавиха го емоции и по бузите му тихо се плъзна сълза. Моята жена! Катлийн, никога не съм те виждал толкова красива. Никога не съм те обичал толкова силно.
Беше отслабнала, лицето й бе бледо и изранено, а по шията й имаше отоци. Докато погледът му се плъзгаше по превръзката на насинената й ръка, от която й бе отрязан пръст, цялото му същество се изпълни с гняв, ужас и жалост.
„Но ти се върна, любов моя. Намерихме те и всички трудности, свързани с това, си струваха усилието“, мислеше той.
В съзнанието му отново се замяркаха епизоди от касапницата в Дяволската стъпка. Охраната пред главния лагер, мигновено елиминирана. Гърчещите се и падащи тела в спалното помещение, подмятани от впиващите се в тях откоси. Избухващите в пламъци машини и писъците на горящите хора.
Толкова много смърт! Толкова висока цена! Но имаше ситуации, в които се налагаше човек просто да се бие. Злото не бе някакво абстрактно понятие. То съществуваше и човек трябваше да се бори с него без никакъв компромис, докато победи. Тези, които искаха да строят, неизбежно се изправяха срещу онези, които искаха да рушат. Такова бе перманентното състояние на човешката раса. Мирът винаги е бил една илюзия. В най-добрия случай е имало затишие между нескончаемите схватки.
Но докато трае затишието, човек гледа да се възползва изцяло от него — обича, укрепва и събира сили. И съвсем малко хора оставаха да бдят. Те не почиваха, стояха нащрек. Обикновени хора, които рискуваха живота си, за да спечелят още малко време за своите. Мъже като Кокрейн, Мори и Уорнър. Мъже като Ал Лонсдейл. Жени като Чифуне. Неизвестни и непризнати…