Той задряма и мислите му постепенно се объркаха, победени от умората. Огромно щастие изместваше страха, сетне страхът надделяваше… После от хаоса изплува един ясен образ.
Ошима! Бе останала жива!
Фицдуейн се стресна и разтърка очи. Небръснатата брада го сърбеше, а пясъците на Текуно още бяха по дрехите му. Не беше спал в нормално легло от седмица. В седалката на С 130 беше повърхностна дрямка. Нищо чудно, че започват да му се привиждат страхотии. Дванадесет часа сън в нормално легло, последвани от дълга и гореща вана, щяха да възстановят чувството му за равновесие.
Катлийн си бе пак у дома, тук, заедно с него, и скоро щеше да се оправи. Всичко останало беше без значение.
Фицдуейн седеше, загледан в жена си. Ръката му несъзнателно се протегна, погали я лекичко по пръстите и тогава очите й се отвориха. За миг му се стори, че го гледа непознат човек. Прочете в очите й следи от ужас и неизмеримо страдание, потискани само с усилие на волята. Като че ли успя за част от секундата да надникне в душата й. После очите й се изпълниха с облекчение и радост.
Тя протегна ръце към него, но спря и с изненада погледна превързаните си китки.
— Веригите ги няма — прошепна тя. — Толкова ме болеше от тях.
Фицдуейн полегна до нея и я прегърна.
— Повече никога няма да ги има, любов моя — каза той тихо в ухото й.
Очите й отново се затвориха. Скоро пак задиша спокойно и равномерно.
Завладя го толкова силно чувство на пълнота и щастие, че му се прииска да извика. Само че бе твърде уморен, а и не желаеше да буди Катлийн. Спомените от акцията го бяха оставили на мира. Катлийн се намираше вече в безопасност и нищо друго нямаше значение.
Нещо повече — Ромео-Жулиета бе преживял тежкото изпитание. Докторите го предупредиха да не се надява много, но прегледите показаха, че бременността на Катлийн, независимо от преживяното, се развива без никакви усложнения. Бяха му издали и тайната. Ромео-Жулиета всъщност щеше да бъде момиче.
— Звучи ми приемливо — отвърна Фицдуейн сериозно.
Реймън пристъпи в залата за разпити и примигна на режещата очите флуоресцентна светлина. Белезниците му бяха свалени от едната ръка и заключени в халка, вбита в неподвижна маса. По-голямата част от едната стена бе заета от огромно огледало. Еднопосочно стъкло, каза си той, а зад него — отбрана публика.
Пред лицето му бяха застанали двама мъже. Не са полицаи, помисли си Реймън. На челата им с едри букви сякаш бе написано „Ленгли“41. Макар че човек все пак не можеше да бъде сигурен. Напоследък ЦРУ май не беше единственият играч в разузнаването. А тия двамата имаха вид и на бивши военни.
— Цигара? — попита по-младият. Беше с ниско подстригана руса коса, облечен в тъмен костюм.
Реймън поклати глава.
— Не пуша — отклони поканата той. — Това сигурно го знаете.
По-възрастният се усмихна.
— Има къде по-готини лайна за пушене в Текуно — подхвърли той. — Или поне така разправят.
— Казвам се Олсън — продължи по-младият, след което кимна към другия: — А това е господин Стийл.
Стийл погледна екрана на лаптопа си.
— Най-удобното нещо в твоя случай, Едгар — започна той, — е, че няма нужда да те обвиняваме в нищо. Вече си бил съден и осъден. И в момента си беглец от правосъдието. Единственото, което трябва да направим, е да те върнем у вас. Там ще те вържат за стола и ще дръпнат шалтера. Не е необходим никакъв процес. Просто една малка формалност — екзекуция.
— Кофти работа — обади се и Олсън. — Или поне така разправят. И ставало бавно. Разбира се, аз никога не съм виждал екзекуция. Твоята ще ми бъде първата, Едгар. За нея ще си взема място на първия ред. Разправят, че просто бавно се опичаш.
— Ти си сериен убиец и насилник, Едгар — подзе Стийл, — и дори още по-лошо — ти си предател. Лично аз смятам, че столът е твърде мека смърт за теб.
Реймън поклати глава.
— Ще ме пратят в затвора — рече той, — но няма да ме екзекутират. Там, откъдето идвам, губернаторът връща всяка такава присъда за доразглеждане — той се усмихна. — Старите, добри, либерални порядки.
Стийл хвърли поглед към Олсън и въздъхна.