— Убий я — заповяда му той.
Томас погледна към Ошима, сякаш очаквайки одобрението й.
Тя вдигна глава и погледна Куинтана право в очите. Отсъстващия поглед вече го нямаше. Като че ли беше отново заредена с огромна енергия — очите й блестяха, в тях се долавяше разбиране и интерес.
— Ще ме убиеш ли, jefe? — подигравателно каза тя. — Правя каквото кажеш, обучавам и набивам у войниците ти чувство за дисциплина, а ти заповядваш да ме затрият. Това справедливо ли е?
— Убий я веднага, Томас — каза Куинтана спокойно.
— Когато обучавам мъже, аз ги обучавам прекрасно, Диего — усмихна се Ошима.
Тя кимна на Томас и Диего Куинтана, губернатор на щата Текуно, усети изведнъж как го сграбчват и го смъкват на колене.
Мечът на Ошима излезе със съсък от ножницата и забивайки се в черепа на Куинтана, продължи надолу без видимо усилие, докато не го разряза надве.
Телохранителят отскочи назад, окъпан в кръв, взираше се с отворена уста в половината тяло, увиснало в ръцете му. Сякаш отказваше да повярва в станалото.
Само с едно плавно и дълго движение Ошима изтръска меча и го пъхна в ножницата на гърба си. Куинтана вече бе напълно забравен. Обаче не и наследството на Реймън. Дяволската стъпка сега бе в нейни ръце и супероръдието вече можеше незабавно да послужи за някои полезни цели. Беше насочено към Вашингтон, окръг Колумбия, и бе заредено.
Изстреля ли снаряда, американците вече не можеха да направят нищо, за да го спрат. Прословутите „Пейтриът“ бяха проектирани за самолети и ракети. Е, чукваха от време на време и по някоя „Скъд“, обаче малък балистичен снаряд като този на супероръдието не можеха да спрат. Макар военният им бюджет да надхвърляше 250 милиарда долара на година, срещу балистични ракети Съединените щати бяха безпомощни.
По настояване на всички Фицдуейн бе сложен да седне начело на масата, но докато вечерта бавно преминаваше в нощ, приличието намаляваше обратнопропорционално на изпития алкохол.
Всеки се бе подготвил за дълга нощ. Инстинктивно осъзнавайки, че сигурно има нужда от всяка подпора, до която може да се добере, Фицдуейн бе обърнал облегалката на стола си и подпрян на нея, гледаше как Мори танцува казачок върху масата.
Не можеше да се отрече, че Мори върши чудесна работа, но щеше да е още по-добре, ако преди това бяха раздигнали блюдата. А сега не особено надеждните му крака подскачаха във всички посоки в ритъма на ръкопляскането и наоколо хвърчаха бутилки, чаши и други подобни атрибути, необходими за вечеря от такъв калибър.
Абсолютен хаос, страхотно парти! Дори Грант Леймър бе посмъкнал гарда — захвърлил сакото, връзката му разхлабена, а косата — разрошена. Фицдуейн за първи път виждаше не вашингтонския политик, врял и кипял в столичните интриги, а едновремешния младеж, който преди повече от две десетилетия бе проникнал дълбоко зад северновиетнамския тил, за да спасява американските военнопленници в Сон Тей. Леймър е участвал в тази акция. Той разбираше.
Ал Лонсдейл се изправи, залитайки леко, с пенеща се бутилка бира в ръка. Той изпи половината съдържание на две глътки, после насочи гърлото на бутилката към Мори.
— Божичко, Мори, съсипваш цялата къща. Трябваше първо да раздигнем масата.
Той сграби края на покривката и към него веднага се присъединиха Кокрейн и останалите.
— Раз, два, три, дърпай!
Точно в момента на командата обаче Мори подскочи леко във въздуха и се вкопчи в полилея в средата на тавана. Лонсдейл и „съотборниците“ му, неусетили и грам съпротива от тежестта на Мори, се сгромолясаха назад, размахвайки ръце и крака, и остатъците от вечерята, заедно с покривката, се стовариха върху тях.
Мори нададе победен вой от полилея — май на руски, ала точно в този момент полилеят поддаде.
Фицдуейн бавно се събуди. Остана с впечатлението, че навън е следобед, макар че точно кой ден е, нямаше представа. Усети, че усилието да погледне часовника си бе нещо, с което не си струваше да рискува. Освен това и не виждаше.
Доста приятно чувство било това — да не виждаш, размърда се някаква ленива мисъл в главата му. Ако не обръщаше внимание на бейзболните бухалки, кънтящи в главата му, беше даже прекрасно.
Смътно си спомняше, че за да видиш, трябва да направиш нещо друго преди това, но какво точно, не би могъл да се сети… Може би се натискаше някакъв бутон.