Той отново заспа.
Шумът бе злобен, страховит и ужасен. Писна в лицето му, разсичайки топлата и уютна хралупа на съня.
— Мамичката му! — каза някакъв прегракнал глас съвсем близо до него.
После започнаха трясъците.
На Фицдуейн му мина през ума да се скрие в някой бункер, докато мине артилерийската подготовка. Само че това бе по-зле от артилерийска подготовка. Много, много по-зле!
— Ще ги застрелям — каза прегракналият глас. — Къде ми е пищовът? Някой да ми е виждал пищова? Къде, по дяволите, се намирам?
Чуха се още няколко трясъка, последвани от сгромолясване на нещо тежко. Фицдуейн реши, че май трябва да се активизира. С усилие разлепи клепачи и зениците му регистрираха някаква бяла мътилка. Той приближи часовника още по-близо до очите си — никакъв резултат. Циферблатът сякаш се люлееше на вълните на някакво побесняло море.
Ръката му, без да иска, докосна очертанията на ваза, в която имаше цветя. Той си пъхна пръстите през гърлото й и ги извади мокри, после изля водата върху лицето си. Рай! Прекрасно усещане…
Трясъците отново започнаха, макар че изобщо не бе усетил, че са спирали. Отнякъде идваше светлина. Той се потътри натам, подпирайки се с една ръка на стената, и вървя, докато ръката му напипа някакво въженце.
Спря се и се олюля, мъчейки се да накара мозъка си да мисли. Това въженце служеше за нещо, лошо или хубаво, не знаеше, но тъй или иначе го намери точно навреме. Вече спешно трябваше да се подпре. Той отново се олюля, залитна назад, но не изпусна въженцето и това го спаси от падане. Да, но стаята изведнъж се заля от убийствено ярка светлина. Паметникът Ио Джима заплава право към него и той побърза да спусне завесите.
Трясъците вече се редуваха с приглушени викове. Хюго се насочи с несигурни стъпки към вратата, безмълвно молейки се ония да не натиснат отново звънеца, защото още един такъв звуков удар щеше да го убие със сигурност.
— Не мога да се намеря пищова — оплака се някакъв глас.
Скърцайки като ръждясал перископ в гнездото си, очите на Фицдуейн се насочиха към шума. Усилието му бе сравнимо с това на моряци, вдигащи котвата на кораб.
Лонсдейл се бе проснал върху счупената масичка за кафе по бельо, но с каубойските си ботуши. Очите му бяха затворени, а ръцете извършваха някакви сложни, сякаш ритуални кръгови движения. Останалите се бяха натъркаляли из цялата стая — кой където го бе сварила музата. В съзнанието му започнаха да се промъкват първите плахи спомени от еуфорията на изминалата нощ. Опита се да се усмихне, но лицевите му мускули като че ли отказаха да се подчинят.
Убийствено парти, в буквалния смисъл на думата…
Той се облегна с цялата си тежест на вратата и ръката му заопипва наоколо за бравата. Чак, сетне забеляза, че е забил лице в някаква рисунка, закована с гвоздей за вратата. Беше нарисувана с черния маркер, с който пишеха гигантското меню на ресторанта.
Карикатурата изобразяваше един дявол, вдигнал ръце във въздуха и подскачащ в някакъв танц, докато група мъже стреляха в краката му. Телата на мъжете бяха грубо скицирани, но главите бяха рисувани внимателно и в тях Фицдуейн разпозна всички — себе си, Лонсдейл, Кокрейн, Чифуне, Ога — нито един не липсваше. Под рисунката имаше подпис: Грант Леймър. Надписът отдолу гласеше: „Обяздване на Дявола“.
Внезапно спомените нахлуха в съзнанието му — Дяволската стъпка… Бяха направили невъзможното и бяха останали живи, за да могат да разкажат какво са преживели. С изключение на Стив.
Чак сега си даде сметка, че не бе очаквал да остане жив. Твърде много обстоятелства бяха срещу него, а времето за планиране — съвсем малко. Въпреки това трябваше да се опита, но той бе очаквал да умре.
Обаче бяха успели — Всичко бе свършило!
Той отвори вратата. На прага стоеше Килмара, с невероятно спретната униформа, чист и изгладен. Десантните му кубинки бяха лъснати до такава степен, че сиянието им накара Фицдуейн да примижи и да си помисли, че нещо със зрението му не е наред. Униформата бе така придирчиво обработена с ютия, че и най-малката гънка по нея щеше да изпъкне като хлебарка на сватбена торта. Лице, нуждаещо се само от малко бронз, за да бъде поставено на всяка паметна плоча, посветена на войната.
Червено-кафява десантна барета — американска представа за неустрашим воин от 82-ра въздушнопреносима.