— Какво има? — проломоти Фицдуейн.
— Божичко, изглеждаш ужасно — сбърчи нос Килмара. — Може ли да влезем? Този коридор започна да ни омръзва. Стоим в него толкова отдавна, че усещам как започвам да пускам корени.
Фицдуейн се почеса по главата. Ръката му се напълни с мокри цветчета и той учуден я огледа. После вдигна глава и махна на гостите да влизат.
Килмара плъзна поглед по телата, пръснати из стаята, сетне си проправи път до кухнята, настани Фицдуейн да седне и затвори вратата.
— Това е полковник Закария Карлсън — представи той воина. — Идва от Форт Браг. Но по-добре да го оставя той да говори.
Полковникът, изглежда, изпитваше известна несигурност. Беше чул за Хюго Фицдуейн и за невероятната му акция, но тази раздърпана и небръсната личност пред него някак не се връзваше с представите му за герой. Но заповедите си бяха заповеди.
Карлсън се изкашля приглушено.
— Полковник Фицдуейн — започна той, — Върховното командване издаде заповед 82-ра въздушнопреносима дивизия да нападне и унищожи базата на терористите в района, известен под името Дяволската стъпка, в щата Текуно, Мексико.
Веждите на Фицдуейн бавно се надигнаха.
— Бих могъл да се закълна, че това вече го направихме — промърмори той.
— Вие свършихте огромна работа, полковник — отвърна Карлсън. — Но Реймън, онзи пленник, когото доведохте тук, проговори и от казаното от него стана ясно, че там имат оръжия за масово унищожение, които представляват заплаха за сигурността на Съединените щати. С две думи — президентът ни заповяда да нападнем.
Фицдуейн присви рамене.
— Благодаря за информацията, Зак. Желая ви успех. Извинявай за бъркотията наоколо. Снощи му извъртяхме едно парти по случай приключване на мисията. И съм сигурен, че плячка още има… — той отвори едно от шкафчетата, но оттам изпадна някакъв парцал.
Карлсън неспокойно се огледа.
— Работата е там, полковник, че операцията започва след седемдесет и два часа.
— Ами прекрасно — отвърна Фицдуейн с приглушен глас. Беше заврял глава в друго шкафче, за да търси пиене.
Килмара хвърли поглед към Карлсън:
— Опитай с друг подход, Закария.
Карлсън протегна ръка, затвори шкафчето и учтиво, но твърдо натисна Фицдуейн да седне.
— Полковник Фицдуейн, необходими са ни вашите експертни познания. Бихме желали вие и може би още един човек от вашите хора да отскочите заедно с нас до Стъпката.
Очите на Фицдуейн се разшириха. Лицето му бавно се извърна нагоре, докато погледът му стигна до надвесения над него десантен полковник.
— Кой, ние? — измънка той със слаб глас.
— С 82-ра въздушнопреносима, сър — каза Карлсън.
Фицдуейн погледна към тавана, после очите му паднаха върху Килмара.
— Шейн — изпъшка той. — Седни тук, мамка ти! Тук, до мен. Много ми се вие свят, за да мога да стана, но може би ще успея да те удуша. С най-голямо удоволствие.
— Докрай, сър — довърши поздрава на десантчиците Карлсън.
Той легна до нея и тя се гушна в прегръдката му. Притисна я до тялото си. Сънят и храната вече си казваха думата, още най-много две седмици и щеше да може да пътува. Засега лекарите й бяха препоръчали да почива.
— Помолиха ме да се върна отново — каза Фицдуейн и й обясни ситуацията.
Известно време Катлийн мълча.
— Бих отговорила с не — обади се тя след малко, — но вече знам какво представляват терористите. Знам на какво е способна Ошима. Ако някой не я спре, злодействата й ще продължат.
Тя пак ще се опита да стигне до нас, помисли си Фицдуейн.
— Какво представляват тия от 82-ра въздушнопреносима? — попита тихо Катлийн.
— Не ги познавам отблизо — отвърна Фицдуейн, — но хората разправят, че са добри момчета. Ще видим. Харесва им да скачат от самолети.
— Ще се грижат ли за теб, Хюго?
— Ще се грижим един за друг.
— Знам как ще се грижите — каза Катлийн бавно. — Ти, Килмара и останалите. Убивате, но се грижите. Войникът като милосърдна сестра. Странна логика. Ако някой от вас извика, другите веднага ще се притекат на помощ, без да задават въпроси. Според мен това е лудост, но е прекрасно.
— Няма да отида, любов моя, ако не си съгласна.
— Но според теб трябва да отидеш, нали? — попита Катлийн.