— Заради Ошима — бе краткият отговор.
— Ошима — съгласи се Катлийн мрачно.
— Не се притеснявай за мен — каза Фицдуейн. — Става ли?
Катлийн изобрази нещо като усмивка. „Ошима, помисли си тя отново. Боже господи, колко те мразя!“
— Този път ще приключа работата докрай — рече простичко Хюго.
Целуна я дълго и силно. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и го притиснаха. Усети пръстите й да се забиват в плътта му, после тя изведнъж го пусна и отдръпна глава.
— И след това се връщаш да направиш още деца — опита се да се усмихне Катлийн.
— Ако намеря някоя хубава жена да ме вземе.
— Може да се уреди — отвърна Катлийн през сълзи. — А сега изчезвай.
Фицдуейн отново я целуна.
— Няма да се притеснявам — каза му тя, — така че и ти не се притеснявай за мен. Оправяй се там. Радвай се, скоро ще сменяш пелени.
— Обичам бебета — заяви Фицдуейн. — А в повечето случаи и те ме обичат.
Той й прати последна въздушна целувка от вратата. Вън в коридора усети как сълзите напират в очите му. Отиде до тоалетната и си изми лицето.
Когато отново излезе, стъпката му бе твърда.
Ошима!
24.
Фицдуейн излезе изпод душа с натрапчивото чувство, че се докосва до някаква субкултура, чиито ценности първият сър Хюго Фицдуейн от XIII век би възприел с охота.
— И всички бягат? — попита той смаяно. — По дяволите, човече, та това са петнадесет хиляди души. Някои от тях сигурно ги мързи. Просто е противно на човешката природа цяло едно малко ирландско градче да хукне да бяга всяка сутрин. Искам да кажа, аз бягам, Ал, и ти бягаш, но ние си имаме причина за това. Ама цяло едно градче да хукне да бяга осем километра, съгласи се, че е малко пресилено.
Лонсдейл се усмихна.
— За честта на войника — каза той. — Всяка сутрин, от генерала до последния редник. Дори и след УГЗПИС.
— Какво е това УГЗПИС? — попита Фицдуейн.
— Упражнение на готовността за заемане на позиция при извънредни ситуации — отвърна веднага Лонсдейл. — Всъщност в това се изразява цялата дейност на 82-ра. Те са нещо като стратегическа пожарна команда. За осемнадесет часа се изнасят почти навсякъде, където им кажеш.
— По света ли? — вдигна вежди Фицдуейн.
— Ако над посоченото място може да лети самолет, да — сви рамене Лонсдейл. — Наричат това „форсирана проекция“.
— Ама че засукана фраза — изкоментира Фицдуейн.
— Шибане на лошите отвисоко — каза Лонсдейл. — Ако ми позволиш да се пробвам в свободния превод.
— Аха — кимна разбиращо Фицдуейн.
В Секретната секция бе горещо и температурата се покачваше. Макар че 82-ра имаше бюджет от 65 милиона долара за текущи разходи, явно не ги харчеха за климатична инсталация на строго секретния команден център на дивизията.
Повечето от присъстващите се бяха съблекли по тениски. Предвид полезното малцинствено присъствие на здрави и млади дами уважението на Фицдуейн към тактиката на десантчиците растеше. Да, но беше женен мъж, напомни си той, и никога не се бе чувствал по-щастлив от този факт. Помисли си за Катлийн, която отново е в безопасност, и се усмихна. През последните няколко дни сякаш му бяха поникнали криле. Малко сурова действителност нямаше да му се отрази зле. Нападението на 82-ра въздушнопреносима върху базата на Ошима май щеше да му я осигури без проблеми. Неговата акция всъщност бе двадесетминутен рейд с всички предимства, които изненадата можеше да осигури. Тук обаче същността се криеше във военен способ от съвсем друга величина. Цялата база на терористите, придобила вече известност под името Дяволската стъпка, трябваше да бъде завзета, задържана, претърсена и унищожена, преди да бъде предадена на мексиканските федерални власти. И този път терористите даваха всички признаци, че са подготвени и ги очакват.
Подът бе покрит със залепени една за друга сателитни снимки. Единственият начин да разгледаш както трябва някоя част от общата картина бе да си събуеш десантните обувки и да стъпиш върху снимките по чорапи. После да вземеш лупа и да оглеждаш по-дребните неща. Качеството бе съвършено. Лицата не можеха да се разпознаят, но бойното снаряжение на всеки войник се виждаше добре. Различаваше се дори дали на колана си има окачени гранати или не.
Загледан в лазещите по пода планьори, Фицдуейн, който имаше малко нестандартно въображение, ги оприличи на банда изтървани от детската градина хлапета. Обаче бързо изхвърли мисълта от главата си. Десантчиците гледаха на себе си много сериозно, предвид на това, което се очакваше от тях. За да скочиш от самолет в тъмнината право сред ада на противниковия огън, се искаше определена нагласа. А да стигнеш до земята цял и невредим, беше само началото на занятието. След това трябваше да се разправяш с мини, най-различни други оръжия и окопан неприятел, който мисли само как да те прати в еднопосочна командировка за оня свят. Десантната атака беше една убийствено сериозна работа.