Така че Ошима засега задържаше огъня, като през това време хората й трескаво работеха върху монтажа на още две оръдия от специалния бетон. Тръбите бяха излети месеци преди това, затворният механизъм също бе конструиран. Реймън й бе казал, че бетонните оръдия стават за стрелба и тя, макар че го презираше като човек, вярваше безпрекословно в техническите му способности.
Да имаш възможността да посегнеш на столицата на САЩ, без президентът да има възможността да отвърне на удара, бе перспектива, оправдаваща всякакъв риск. Сега на нея й трябваше само време. Още няколко дни и новите оръдия щяха да бъдат изцяло монтирани.
И след това вече Дяволската стъпка щеше да бъде практически неуязвима.
Карлсън, отново облякъл безупречната си униформа, откара Фицдуейн и Лонсдейл до щаба на Първа бригада, разположен съвсем наблизо. Сградата представляваше непретенциозен правоъгълен блок на два етажа и сутерен. Към главния вход водеше малка стълба.
Когато влязоха във фоайето, видяха на пода изписано с мозайка: „Дяволът е в бермуди“. Фицдуейн се спря да го разгледа по-отблизо и Карлсън поясни:
— Името идва от времето на Втората световна война. Както виждаш, дори имената съвпадат.
— Тия, изглежда, са навсякъде — забеляза Фицдуейн.
Двамата свиха вляво и последваха Карлсън по коридора до ъглов офис, където едва имаше място да се обърнеш. В него кой знае с какви усилия бяха набутани бюро, две кресла и купчина бойно снаряжение.
Карлсън махна каската от кевлар от единия от столовете, качи я на шкафа и попита:
— Кои са навсякъде, казваш?
— Дяволите — отговориха Фицдуейн и Лонсдейл в един глас.
Един войник им донесе „Коук“. Карлсън отпи голяма глътка и се облегна назад. Отвори уста да каже нещо, но млъкна и чак след кратък размисъл проговори:
— Чувствам се малко глупаво да обяснявам доктрината на двама души, които вече са били там. По дяволите, момчета, та вие сте скочили в Дяволската стъпка само преди няколко дни.
— Така е — отговори Фицдуейн. — Обаче стреляй и духвай не е същото като…
— … скачай и мачкай — помогна му Лонсдейл.
— Точно така — кимна Фицдуейн. — Затова приеми, че не знаем нищо.
— Или почти нищо — добави скромно Лонсдейл. — Две-три неща само.
Карлсън присви рамене.
— Първото, което трябва да се разбере, е, че техниката на съвременния десант се е развила неимоверно много. Едно време, преди около половин век, първите десантчици скачали и се биели с това, което можели да носят. Нерядко са се приземявали не там, където трябва, или вятърът ги е разпръсквал в различни посоки. Нямали са въздушна поддръжка, комуникациите им били лоши, били са недостатъчно въоръжени, без бронетехника или артилерия. Затова възможностите им били ограничени. Въпреки това десантното обучение е създавало особено висок калибър войник. Резултатите говорят сами за себе си. Но съвременният десант представлява доста по-различна игра. Това е форсирана проекция, въоръжена със смъртоносно оръжие от далеч по-висок порядък. Основата на всичко това е доброто разузнаване. Днес, когато нападаме, благодарение на сателитното наблюдение, както и на първокласни наземни екипи, обикновено знаем за врага всичко, което трябва да се знае, та дори и кой номер обувки носи. Точните и ясни данни са фундаментът, върху който строим. Следващата фаза е да си доближим главите с военновъздушните сили и да се уверим, че всяка идентифицирана от разузнаването заплаха е премахната. Не се и опитваме да осигурим на лошите честен бой. Ако всички са избити още преди да сме скочили, не се сърдим. Идеята е да се идентифицира всяка огнева точка, всеки радар, всеки войник с гранатомет, изобщо всяка форма на съпротива, и да се елиминира още преди да нахлуем. Затова се прави списък на целите и съдържанието му се разпределя. Атаката се започва от изтребителите „Стелт“. След тях се включват и другите елементи и вражата отбрана се бели слой по слой. След стелтовете влизат момчетата с F16. После идват А 10… Ние не просто избиваме врага, ние го ослепяваме. „Невестулките“ се промъкват и унищожават радарите им, действат снабдените със специална заглушителна електроника самолети и хеликоптери… Най-уязвими сме точно, преди да скочим. Самолети, хвърлящи десантчици, не се подмятат насам-натам, а летят ниско и на стабилен курс. Точно през тези две минути представляваме прекрасна мишена за всеки що-годе добър стрелец с гранатомет. Успокояващото тук е, че през тези две минути А 10 и „С 130 Призрак“ ни пазят. Няма толкова тежко оръжие, с което А 10 да не може да се справи. Освен това то води и съсредоточен огън. Високо над нас JSTARS и AWACS водят плътно наблюдение на земята и въздуха. А долу, съвсем ниско, се крият хеликоптери „Кайоуа Уориър“. Над витлата им се издигат високи мачти с монтирани по тях прибори за нощно виждане, прицел и мощно увеличение. Те са очите на командването на десанта и също имат зъби. Ако въздушното подкрепление е заето с нещо друго, „Кайоуа“ разполагат с „Хелфайър“, ракети и тежки, едрокалибрени картечници.