— Хюго?
Той се обърна.
На прага бе застанал Карлсън. Американецът огледа новата прическа на Фицдуейн и кимна одобрително.
— Една добра и една лоша новина — подметна той. — Дойде ви пълно разрешение за достъп до секретната информация.
— Е, и?
— Връщаме се в секретната секция — продължи Карлсън. — Някой си доктор Джагър от Ливърмор също ще присъства. КГ седи и чака.
— КГ ли? — вдигна вежди Фицдуейн.
— Командващият генерал на 82-ра — отвърна Карлсън. — Генерал Майк Ганън. С две звезди е и непрекъснато расте. Много добър човек, сър. Десантчик от време оно.
— Той ли ще командва мисията? — осведоми се Фицдуейн.
— Намираш се в десантни войски, Хюго. Генерал Ганън е първият, който ще скочи.
Фицдуейн вече бе виждал веднъж генерал от американския флот, който повече приличаше на приятен гимназиален учител, отколкото на закален в битки ветеран.
Физически генерал Ганън бе излят по подобен калъп. Но независимо от невнушителния му вид, тих говор и сърдечен южняшки маниер генералът бе сила, с която човек трябваше да се съобразява. С авторитет, прилягащ му като втора кожа, той топло поздрави Фицдуейн и Лонсдейл.
Всички бяха застанали около огромна маса, върху която имаше мащабен макет на позициите на терористите. Ако това изобщо бе възможно, температурата и влажността в секретната секция бяха още по-непоносими. Ганън се потеше като всички останали, но освен това не даваше признак, че го забелязва. Куртката му си остана закопчана догоре.
За Фицдуейн гледката на този макет бе далеч по-красноречива от сателитните снимки. Пред очите им, макар и в умален вид, бе мястото, където се бяха били с такава ожесточеност само преди няколко дни. Бяха сели хаос и разрушение и си бяха тръгнали с мисълта, че никога повече няма да видят Дяволската стъпка. А ето че тя бе отново пред тях, сякаш не им даваше покой.
Този път, закле се безмълвно Фицдуейн, ще свършим работата докрай. Имайки предвид цялата огнева мощ, която въздушните сили пускаха в действие, комбинирана с бурята на един яростен десант, на пръв поглед клетвата бе лесно изпълнима. Ако се навлезеше обаче в детайлите, ставаше ясно, че това нямаше да бъде толкова леко.
— 82-ра въздушнопреносима дивизия гледа на неутрализирането на добре охранявани вражески писти като на специалитет на заведението — започна Ганън. — Разполагаме с необходимите умения да свършим работата и това е нещо, за което сме обучени и съответно екипирани. Обаче Дяволската стъпка представлява малко по-особен проблем. Между пистата Мадоа и двете долини на Стъпката има разстояние осем километра, като и двата обекта се намират под силна охрана. Най-голямата трудност представлява супероръдието. Според информацията, изтръгната от пленника на полковник Фицдуейн, онзи Реймън, оръдието е насочено и готово за стрелба… Независимо от внезапността на атаката ни кой може да ни гарантира, че супероръдието няма да стреля, преди да сме се добрали до него? Дали една светкавична атака на специални части, проведена срещу самото оръдие, няма да даде по-добри резултати? Естествено, последвана от 82-ра, след като то бъде обезвредено. И изобщо има ли значение дали оръдието ще стреля или не? Какви поражения може да нанесе снарядът? Господа, чакам вашите отговори!
За кой ли пореден път Фицдуейн бе смаян от парадокса на разузнавателната информация. Оперативните работници бяха така обзети от манията за секретност при обработването на постъпващата от разузнаването секретна информация, че много често тези, които биха извлекли най-голяма полза от нея, оставаха неинформирани. Генерал Ганън не знае, каза си той. Ако не внимаваме, това ще се превърне във втори Сон Тей.
— Генерале — обади се Фицдуейн, — ситуацията се е променила. Когато провеждахме нашата операция, факторът изненада бе изцяло на наша страна. Обаче оттогава насам Стъпката отново е укрепена. Няма никаква гаранция, че ще се доберем дотам, преди супероръдието да е стреляло. И няма никакво значение кои спецсили ще използвате. Делта, SAS или които там искате! За да се изстреля снарядът, трябва само едно натискане на копчето, част от секундата…
Ганън закима бавно.
— Въпросът се състои в това — продължи Фицдуейн, — че би трябвало да е от значение дали оръдието ще стреля или не. Всъщност, ние тъкмо това искаме от тях — да стрелят.
Генералът се наведе към един от помощниците си, каза му тихо няколко думи и пое подадената му папка. После се взря в посочения му пасаж, прочете го и вдигна глава към Фицдуейн.