Ганън, който изучаваше занаята си, твърдо вярвайки, че в основните принципи на битката няма такова понятие като историческо време, нарече операцията „Картаген“. Някога картагенците нахлули в Рим и доста стъжнили живота на местните хора на тяхна територия. За да им го върнат, римляните прекосили Средиземно море, направили десант на африканския бряг, нанесли жестоко поражение на картагенската армия и изравнили Картаген със земята.
Това бе станало преди повече от две хиляди години, но приликата със ситуацията бе съвсем очевидна за Ганън.
Лейтенант Люк Брок напълни шест половинлитрови бутилки от кока-кола с вода и ги окачи на рамките вместо мишени. Офицерът, отговарящ за стрелбището, едва ли би одобрил това, но Брок го интересуваше повече точността на хората му, отколкото стрелковата безопасност. По негово мнение общото нежелание на американските въоръжени сили да се обучават под истински огън бе престъпление. Доброжелателните либерали, които настояваха за максимум безопасност при учебни стрелби, изглежда, не разбираха, че жертвите при учебни инциденти се компенсират многократно при бой. Освен това не виждаха и голата истина, че животът на войника по правило не може да бъде безрисков. Според Брок модерното разбиране за стремеж към нула жертви за сметка на провал на операция бе някаква изкривена ценностна система на предателски задници, които не даваха и пет пари за Съединените щати. Къде щеше да бъде нацията сега, ако едно време Вашингтон бе заповядал на войските си да се върнат у дома, за да не настинат?
Фактът, че 82-ра въздушнопреносима трябваше да се съобразява с червения качулат кълвач, когато ходи на стрелби, беше влудила лейтенанта. Винаги когато провеждаха учение, тая проклета птица, записана в Червената книга, му идваше наум и му идеше да убие някого.
Той легна между две мишени. Залински и Гало се разположиха по същия начин. Залински беше показван, а Гало стреляше. Всъщност Гало и сам откриваше винаги къде се намира противниковият снайперист по някаква дзенбудистка телепатия, но дори и на най-добрия стрелец понякога му трябваше партньор за подкрепа. Точността бе хубаво нещо, но бог обичаше и огневата мощ. Гало разполагаше с М24, а Залински — с направен по поръчка автомат с двестапатронен пълнител.
— Започвам да броя — каза Брок в радиото.
Десет секунди по-късно първата бутилка избухна, изпръсквайки лейтенанта с вода. Противниковият снайперист щеше да продължи да стреля и да сменя позицията на всеки тридесет секунди, докато унищожи всички бутилки или бъде засечен от Залински и Гало. Врагът бе на разстояние между петстотин и седемстотин метра, скрит в храсталака, облечен в маскировъчни дрехи, така че откриването му не бе лека задача.
Гало лежеше по гръб със затворени очи. Това бе малко необичайно поведение за снайперист, мъчещ се да открие противника, но при него май даваше резултати.
Брок погледна часовника си. Оставаха още пет секунди. Обикновено Гало усещаше местоположението на неговия човек след третия или четвъртия изстрел, но напоследък бе започнал да става по-добър. Пиеше някаква билка за подсилване на мозъчната дейност. Разправяше, че помагала за компенсиране загубите на енергия, след като си бил с жена. Сексът изцеждаше силите му и определено прецакваше концентрацията му. Обаче пък без него ставаше раздразнителен.
Втората бутилка се пръсна и този път окъпа Залински. Част от секундата след това Гало се търкулна по корем и стреля с лазера, прикрепен към оръжието му. От храсталака се заиздига зелен дим — пряко попадение.
Брок се надигна и изгледа най-добрия си снайперист. Гало изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Залински бе мокър от глава до пети.
— Гало, скапаняк такъв, можеше да стреляш по-рано.
— Не ми беше дошла музата — отвърна той.
Големият брониран джип подмина тренировъчната база на Делта и се отправи към зона „Сицилия“, предназначена за учебни скокове. Базата на Делта бе толкова секретна, че я наричаха „мястото, което официално не съществува“. „Неофициалното присъствие“ бе оградено от метална ограда, по чийто горен край бяха опънати остри като бръснач жици. Самолетите, излитащи от Браг, за да хвърлят десантчиците, използваха отличителните червени покриви на Делта като ориентир. Там бе и къщата, където ТББ — техника на близък бой (дисциплина, въведена от британските спецвойски) — се бе превърнала в истинско изкуство.