— Изпитваш ли носталгия, като ги гледаш?
Караше Лонсдейл. Минавайки покрай къщата, той вдигна дясната си ръка от волана и направи някакъв жест — нещо средно между козируване и безцелно махване с ръка.
— Това е като братство — отвърна той. — Никога не можеш да се откачиш изцяло. От друга страна пък, нещо като че ли не ми се връща. Твърде стар съм за някои от тия изпълнения.
Бяха облечени в камуфлажи на 82-ра и лицата им бяха намазани с черна и зелена боя. Такова беше препоръчителното облекло на запад от Форт Браг. Това не бе чак толкова необходимо през по-голямата част от времето, но създаваше правилна психическа нагласа. Битката за десантчика не бе някакво далечно понятие, можеше да започне по всяко време. Затова трябваше да бъдат психически и материално подготвени. А ако не си с униформа, военните патрули можеха да те спрат и да ти създадат проблеми.
— Разправят, че щом си бил в Браг — продължи Лонсдейл, — можеш да успееш навсякъде в американската армия. В по-голямата си част мъжете го обичат. Съпругите и приятелките обаче мразят това място. Една от общо трите бригади винаги се намира в осемнадесетчасова бойна готовност и тревогата се подава, когато най-малко я очакваш, така че семейният им живот не изглежда розов. Накрая вече започва да ти става даже и от вида на две дини.
Фицдуейн се усмихна. Вече цял час търсеха разузнавателния взвод. Ходиха на стрелбището, но намериха само две-три празни бутилки от кока-кола и един запенен сержант, отговорник на района. Последната информация беше, че Брок и неговата малка частна армия отишли към учебната зона за скокове. Ако Фицдуейн бе разбрал правилно, един С 130 щял да хвърли на главите им два танка. Странни хора са това разузнавачите, помисли си Фицдуейн.
— Обади се Кокрейн от Хълма — каза той. — Звучеше малко…
— Завистливо — помогна му Лонсдейл. — Ти какво му каза?
— Казах му, че президентът има нужда от него, Конгресът има нужда от него и че в столицата могат да се свършат далеч повече неща за антитероризма, отколкото тук.
— Абсолютно вярно — кимна Лонсдейл. — От друга страна пък е хубав човек и добре че го взехме с нас. Помниш, че ако не беше той, двамата с теб сега едва ли щяхме да ходим по белия свят.
Фицдуейн не отговори. Чудесно щеше да бъде, ако се върнеха с целия екип, но на 82-ра й бяха нужни съветници, а не цяла армия. Можеха да поемат само Фицдуейн като командир и най-много още един човек.
— Е, това е нещо, което Лий ще трябва да пропусне.
Горичката, през която минаваха, се разреди и пред джипа се ширна огромното открито пространство, наречено Полигон за учебни скокове „Сицилия“. Земята тук бе червена, също като пръстта в двора на Лонсдейл в Аризона.
Един самотен С 130 подхождаше към полигона. Докато и двамата гледаха към него, от търбуха му изскочи нещо голямо, последвано от предмет с горе-долу същия размер. Секунди след това разцъфнаха белите цветове на три огромни парашута и забавиха стремителното му падане. Почти веднага след това се отвориха и трите парашута на втория предмет.
— Там, където паднат, трябва да е и взводът — каза Фицдуейн. — Или поне наблизо.
Лонсдейл подкара джипа към бавно спускащите се танкове. Разузнавателният взвод не се виждаше никакъв. Имаше нещо сюрреалистично в гледката на два танка, полюшващи се величествено във въздуха. И двете машини бяха стъпили на дебели, вълнообразни палети, а около по-уязвимите зони, като например веригите, бе натъпкан уплътняващ материал. Танковете изглеждаха толкова близо, че сякаш можеха да ги пипнат.
Лонсдейл също бе вперил поглед в тях.
— Мамка му, ама ние сме точно под тези проклети железа — изкрещя Фицдуейн. — Да се скъсаш от смях.
Лонсдейл наби спирачки, трескаво превключи скоростите и излетя назад като ракета. В сравнение с гънтрака скоростта на този джип бе като на охлюв. Танковете вече бяха толкова близо, че можеше да се прочете какво пише на палетите. Лонсдейл отново натисна спирачките и се запревива от смях.
Танковете паднаха на около десет метра от тях, смачквайки вълнообразните палети под себе си и вдигайки облаци червен прах. Втората машина сякаш подскочи във въздуха и след това падна на една страна.
— Ей, ти! — кресна някакъв глас до ухото на Фицдуейн. — Излизай от тая кола и марш при оня „Шеридан“. Мърдай, войник!
Фицдуейн подскочи. Изведнъж целият район се изпълни с тичащи войници. Само за секунди танкът бе изправен, а опаковката и от двата — свалена.