Шестдесет и четири глави в каски, с лица, омазани в черна и зелена боя, се обърнаха към натрапника. Беше облечен в костюм с връзка, който, след основно почистване и гладене, можеше да мине като приемливо облекло за сесия на Конгреса.
— А тая униформа познаваш ли я? — наведе се отново Фицдуейн към Карлсън.
— Какво, по дяволите, става! — изрева междувременно Брок.
— Къде да седна? — ревна в отговор Кокрейн.
Хюго се ухили заплашително.
— Твой приятел ли е? — поинтересува се Карлсън.
Фицдуейн поклати глава.
— Предай нататък по колоната на тия откачалки, че им предстои дълъг полет, мамка му!
Кокрейн улови погледа му и му махна.
— Здрасти, Хюго! — прогърмя отново гласът му.
Шестдесет и четири омазани в черно и зелено лица в каски се втренчиха във Фицдуейн.
— Какво, по дяволите, става! — кресна повторно Брок.
С доста трудности и с помощта на цялата група от едната редица, която се отдръпна назад колкото можа, за да му направи място, Фицдуейн уви лявата ръка на Кокрейн със скоч лента, широка пет сантиметра.
След доста пазарлъци и дълги преговори, Кокрейн вече приличаше на нещо подобно на десантчик. Имаше каска и униформа, а лицето му бе нацапотено със зелена боя. Дори и обувките си бе изритал, заменяйки ги с омекотен вариант на пилотски кубинки с цип.
— За какво ми е тая лента? — попита той.
— Показва, че принадлежиш към Първа бригада — отвърна Фицдуейн — и може би никой от тях няма да те застреля. Ако те притеснява, да я сваля.
Кокрейн се направи, че не го чува.
— Казвай сега какво трябва да знам! Обяснявай с прости думи и накратко, все едно че съм политик.
— Стъпим ли на земята, хукваме да търсим Ошима — викна в ухото му Фицдуейн.
— А знаете ли къде да я търсите?
— Под пистата Мадоа има подземен бункер — обясни Фицдуейн. — Накарали Реймън да им нарисува карта. В случай на нападение над базата тя трябва да бъде там.
— А ако не е?
— Ще се пукна от яд — тросна му се Фицдуейн.
— Добре, друго?
— Когато стъпиш на земята, се търколи встрани — посъветва го Фицдуейн. — Обаче преди това не забравяй да помолиш някого да ти даде парашут.
Кокрейн замръзна.
— А дотук се справях толкова добре! — изпъшка той.
Брок обърна очи към тавана, поклати глава и изръмжа:
— Мамка му стара!
Карлсън се обади:
— Забрави да му кажеш паролата и отговора.
Фицдуейн кимна и викна:
— Щастие е паролата.
— А отговорът? — попита Кокрейн.
— Мъртъв кълвач — отговори вместо него Брок и направи напомпващо движение с вдигнат нагоре юмрук.
— Хуа, сър! — ревна взводът като един.
Кокрейн се наведе към Фицдуейн.
— Винаги ли са такива? — попита го той.
— През по-голямата част от времето — отвърна ирландецът.
Двамата отговорници по скоковете — по един на всяка врата — се обърнаха към редиците си. Стояха разкрачени, с леко сгънати колене и с протегнати напред ръце, сякаш се канеха да теглят нещо.
Сякаш излизаха направо от някой уестърн. Истински каубои, готови да изтеглят револвера.
Напрежението видимо се покачи. Погледът на всеки десантчик бе впит в неговия отговорник. Фицдуейн усети прилив на адреналин. Ръцете на отговорниците се стрелнаха напред, дланите се отвориха и затвориха два пъти в съвършен синхрон.
— Двадесет минути! — изреваха те.
— Двадесет минути! — ревнаха в отговор шестдесет и четирите омазани в боя лица.
— Арконо е отцепена, сър — докладва полковник Дейв Палмър, началник-щаб на дивизията. — Никаква съпротива. Пистата е изоставена, в момента кайоуите кацат.
Генерал Майк Ганън кимна. Имаше много голямо доверие на хеликоптерите на 82-ра, но те нямаха обсега, нито пък възможностите за зареждане във въздуха, за да покрият целия маршрут сами. Това означаваше, че се налага да ги закарат до мястото със С 130, да ги разтоварят и да ги оставят да чакат, докато операцията започнеше.
Най-близката подходяща писта за тази цел беше Арконо — същата, която Фицдуейн бе използвал за измъкването им. Имаше много голяма вероятност пистата да е под контрол, но изпратените там разузнавачи докладваха, че е пуста.