Терористите явно прегрупираха живата си сила. Дяволската стъпка можеше да се окаже доста костелив орех. Ганън изобщо не се съмняваше, че победата ще бъде на страната на 82-ра, но главна грижа сега бе проблемът с евентуалните загуби.
Самото естество на десанта предполагаше адски бърз цикъл на боя. Може да постигнеш поставените цели много бързо, но цената може да се окаже ужасно висока. В миналото парашутните десанти бяха им коствали до петдесет процента загуби. Този път процентът далеч нямаше да бъде такъв, ако Карлсън и неговият екип са планирали нещата както трябва.
Обаче най-голямото неизвестно си оставаше супероръдието.
С едва доловима усмивка полковник Закария Карлсън седеше със затворени очи, изпаднал сякаш в медитация.
Метни му една избеляла роба, тикни му в ръцете кошничка за милостиня и ето ти готов будистки монах, мислеше си Фицдуейн. Пък и главата му е, кажи-речи, обръсната…
От десантчиците сякаш лъхаше спокойствие. Вътрешно всеки от тях сигурно си повтаряше: „Какво, по дяволите, правя аз тук?“, но външно изглеждаха невъзмутими.
Примерът му като че ли бе заразителен. Въпреки че напрежението определено се покачи след първоначалното предупреждение на отговорниците, външно нямаше признаци на безпокойство. Разбира се, притиснат така здраво от всички страни, е трудно да се издадеш какво те яде отвътре. Не можеш да крачиш нервно напред-назад, да потропваш с крака или да трепериш от страх, без да алармираш цялата редица.
И естествено не можеш и да избягаш. А само да седиш и да се потиш, но с този товар по себе си ти си се потиш и без да те е страх. Ти си обречен. Само след минути ще се заемеш с това, на което си обучен. Ще се хвърлиш от небесата, за да попаднеш в огнен водовъртеж, организиран от неколкохиляден враг.
Трябва да го убиеш пръв. Което постепенно започва да ти се струва все по-добър и по-добър вариант. Всъщност единствен. И осъзнаването именно на това решение произвеждаше успокоителния ефект. Вместо да си мислиш какво може да стане, ти се съсредоточаваш върху онова, което трябва да се направи, и инструмента, който ти трябва за тази работа.
Съсредоточаване върху операцията — най-добрата противоотрова за страх. Изпробвана и доказана от времето, когато първият пещерен човек се е измъкнал от бърлогата, за да убие нещо по-едричко за вечеря.
Мислите на Карлсън трескаво препускаха. Планът за нападението бе плод на целия щаб на дивизията и бе подписан от командващия генерал, както и от няколко адвокати с по-тлъсти заплати. Обаче есенцията на плана бе негова и на Фицдуейн, колкото и да не му се искаше да го признае.
Десантчиците имаха над половинвековен опит в битки, така че как, по дяволите, допусна този чужденец да влияе на мисловния му процес?
Конвенционалното мислене подсказваше да нападнат пистата Мадоа и силно охраняваната долина с оръдието едновременно. Обаче вместо това целият удар бе насочен към пистата, а оръдието бе оставено да се унищожи само — с малко помощ, разбира се, от въздуха.
Ами ония войски, окопани около него? Дори това шибано супероръдие да избухне, какво им пречеше на тези войски да нападнат занимаващите се с пистата десантчици в гръб? Трябваше да пребягат само осем километра, а разполагаха и с артилерия, и с минохвъргачки, и с бронетехника.
А Фицдуейн спореше и доказваше, че експлозията на супероръдието щяла да бъде убийствена. И че оцелелите след нея войски можели да бъдат пометени от въздуха или пък да се погрижат за тях по-късно. Главният му коз беше, че около оръдието не трябва да има нито един наш човек, докато то не избухне.
Изглеждаше разумно обяснение, но Карлсън продължаваше да си задава въпроси. Добре окопаните войски имаха невероятната способност да оцеляват при експлозии. Е, колко силна би могла да бъде една неядрена експлозия? И дори и саботажът да успее, откъде можем да сме уверени, че терористите ще натиснат спусъка на супероръдието?
„Аз познавам Ошима, му бе казал Фицдуейн с абсолютна увереност. Тя няма да стреля веднага, ще задържи правото си на избор колкото е възможно по-дълго време. Но веднъж осъзнала мащаба на атаката ни и разбрала, че повече не може да чака, ще стреля.“
А после? — попита го Карлсън. Ако супероръдието експлодира, тя ще направи следните три неща, отговори Фицдуейн. Ще организира яростна съпротива, за да ни забави колкото е възможно по-дълго; ще се опита да смеси двата газа по някакъв начин, ако разполага с необходимите специалисти; и накрая ще се опита да избяга. Откъде пък си толкова сигурен! — опита да възрази Карлсън.